Възможно ли е принудително изпълнение срещу общината за събиране на обезщетение за отчуждаване?

Възможно ли е принудително изпълнение  на обезщетението при принудително отчуждаване?

Повод на настоящата публикация са две решения на Второ отделение на Административен съд, град София: решение № 1024/08.03.2011 г. на Административен съд-град София, второ отделение, 24-ти състав, и решение № 1089/11.03.2011 г. на Административен съд-град София, второ отделение, 29-ти състав, на които попаднах наскоро и които отговарят отрицателно на поставения в заглавието въпрос.

Тъй като материята на принудителното отчуждаване винаги е била изключително деликатна – поради необходимостта от балансиране на публичния интерес от провеждане на съответното градоустройствено мероприятие с частния интерес от запазване неприкосновенността на собствеността, по-долу бих искал да разгледам по-подробно аргументацията при отговора на така поставения въпрос.

Според посочените по-горе съдебни решения специалният ред по глава III на ЗОС изключва възможността за принудително изпълнение спрямо общината на задължението за заплащане на обезщетение.

Тази теза се подкрепя със следните три аргумента:

а) законът не допуска друг начин на плащане на равностойното парично обезщетение, освен чрез превод от общината в банка по сметка на правоимащите:

Струва ми се, че срещу това твърдение могат да бъдат направени следните възражения:

- ЗОС изрично допуска друг начин на плащане на равностойното парично обезщетение, различен от превод от общината в банка по сметка на правоимащите. Съгласно чл. 29, ал. 2 ЗОС:

Когато собственикът на имота не може да бъде установен или е с неизвестен адрес, както и в случаите, когато съществува спор между няколко лица за правото върху дължимото обезщетение или за права върху отчуждавания имот, обезщетението се внася в банката по сметка на общината (курсив – мой). В тези случаи банката изплаща обезщетението на лицето, което установи правата си по съдебен ред, по нареждане на кмета на общината“. Имотът се счита за отчужден с превеждането на обезщетението по сметката на общината.

- от това, че е уреден начинът за доброволно изпълнение на задължението на общината, не може да се направи изводът, че кредиторът не разполага с възможността да търси изпълнение на вземането си по принудителен ред.

Така например в чл. 91, ал. 4 от Закона за данък добавена стойност (ЗДДС) изисква ДДС при вътреобщностно придобиване на акцизни стоки да се внася в републиканския бюджет по сметка на териториалната дирекция на Националната агенция за приходите, където лицето е регистрирано или подлежи на регистрация по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Значи ли това обаче, че данъкът може да се изпълнява единствено чрез превод от страна на данъчно задълженото лице, но не и от публичния изпълнител по реда на ДОПК?

б) преди получаването на равностойно парично обезщетение имотът не е отчужден, поради което задължението на общината не е изискуемо и не подлежи на принудително изпълнение:

Струва ми се, че и срещу това твърдение могат да бъдат направени няколко възражения:

- при възприемането на подобно твърдение ще се стигне до ситуация, при която длъжникът (общината) произволно определя падежа на задължението си.

Ако следваме логиката на подобно твърдение, ще се получи следното. Тъй като преди заплащането на равностойното парично обезщетение имотът не е отчужден, общината не дължи парично обезщетение. След като бъде изплатено обезщетението, обаче, общината отново не дължи обезщетението, тъй като вземането за него вече е погасено с изпълнението му. Кога в такъв случай общината дължи заплащане на определеното обезщетение за отчуждаване? Оказва се, че заплащане на равностойно парично обезщетение зависи от преценката на общината дали и кога да осъществи принудителното отчуждение.

- задължението за заплащане на обезщетение е изискуемо от датата, посочена в заповедта за принудително отчуждаване. Съгласно чл. 25, ал. 2 ЗОС в издаваната от кмета на общината заповед за отчуждаване се посочва и датата, след която започва плащане на обезщетението по сметка на правоимащите. Липсват обаче законови изисквания/ограничения относно начина на определяне на тази дата.

Струва ми се, че de lege ferenda така предоставената свобода на длъжника (в лицето на кмета на общината) да определя датата, на която задължението му за заплащане на обезщетението става изискуемо, следва да бъде ограничена. В този смисъл падежът или крайният срок за изпълнение на задължението на общината следва да бъде определен от закона. Така е подходил законодателят в чл. 30, ал. 6 ЗОС, който изисква в случаите, когато е издадено разрешение за строеж за изграждане на обект от първостепенно значение – публична общинска собственост, обезщетението да се заплаща в 14-дневен срок от връчването на заповедта и преди влизане във владение на имота.

в) на титуляра на вземането за равностойно парично обезщетение е предоставена възможността по чл. 29, ал. 6 ЗОС, която изключва приложението на реда за принудително изпълнение.

Срещу това твърдение могат да бъдат направени следните възражения:

- разпоредбата на чл. 29, ал. 6 ЗОС е предвидена в полза на собственика на отчуждения имот, а не в полза на общината:

Съгласно посочената разпоредба, ако в 6-месечен срок от влизането в сила на заповедта за отчуждаване или на съдебното решение дължимото парично обезщетение не бъде преведено по сметка на собственика на имота, последният може да иска от кмета на общината да отмени заповедта за отчуждаването. В този случай кметът няма право на преценка, действа при условията на обвързана компетентност и при направено искане е длъжен да отмени заповедта за отчуждаване.

Разпоредбата на чл. 29, ал. 6 ЗОС урежда възможността за отмяна на заповедта за принудително отчуждаване като право за собственика, а не като единствен начин за защита на неговите права. Никъде в ЗОС не е посочено, че вземането за равностойно парично обезщетение не може да се изпълни принудително. Още по-малко – защото собственикът разполага с възможността по чл. 29, ал. 6 ЗОС. Струва ми се, че подобно тълкуване не отговаря нито на смисъла, нито на предназначението на процедурата по принудително отчуждаване.

- предоставянето на допълнителната възможност по чл. 29, ал. 6 ЗОС не отрича всички останали средства за защита на собственика:

Разпоредбата на чл. 29, ал. 6 ЗОС защитава собственика на имота, като му предоставя допълнително средство за противодействие спрямо незаконосъобразното бездействие на общината. Съществуването на чл. 29, ал. 6 ЗОС не може да бъде основание за отнемане на възможността за принудително изпълнение на вземането на собственика за определеното в негова полза парично обезщетение. По аналогичен начин може да се отрече правото на всеки кредитор по един двустранен договор да търси реално изпълнение с аргумента, че той разполага с възможност да развали договора.

Воден от посочените по-горе съображения, смятам, че общината не следва да се толерира като длъжник за дължимото от нея обезщетение. Процедурата по изплащане на обезщетението защитава интересите на собственика и не би следвало да се използва за ограничаване на правата му, нито да отнема възможността за принудително изпълнение.

 

GD Star Rating
loading...
Възможно ли е принудително изпълнение срещу общината за събиране на обезщетение за отчуждаване?, 7.0 out of 7 based on 19 ratings

Свързани публикации:

About Стоян Ставру

Вярвам, че спокойното море не създава опитни моряци. Поради това обичам неочакваните пътешествия, ентусиазираните събеседници и трудните въпроси. Вярвам и в това, че именно спокойното море е най-доброто огледало за майсторството на моряците. Ето защо обожавам спокойствието след буря, доказалите се приятели и усещането за добре свършена работа...
Вещно право ,

18 comments


  1. Иван Георгиев Ivan Georgiev

    Здравей, Стояне,
    Отново интересна статия и отново много дискусионни въпроси.
    За мен обаче отговорът е отрицателен. Струва ми се, че въпросът в случая може да бъде единствено дали е възможно принудително изпълнение срещу общината при съдебно определен размер на обезщетението. Дори и в този случай обаче, не мисля, че решението е годен изпълнителен титул.
    Отчуждаването на частна собственост е едно изключение от принципа за неприкосновеност на собствеността и то винаги се извършва в публичен интерес. Затова, когато е възможно това отчуждаване да не се осъществи, то не трябва да се реализира на всяка цена. Поради тази причина и съществуват разпоредбите на чл. 29, ал. 6 от Закона за общинската собственост (ЗОС) и чл. 75, ал. 7 от Закона за подземните богатства (ЗПБ), чл. 39, ал. 3 от Закона за държавната собственост (ЗДС), макар че в последния случай е ясно, че принудително изпълнение не може да има поради изричната забрана.
    Налице е и друг въпрос. Какъв характер имат решенията по чл. 27, ал. 1 ЗОС? Ако жалбите бъдат уважени, диспозитивът на решението гласи “ИЗМЕНЯ Заповед № …”. Т.е., в решението може да има осъдителен диспозитив само относно разноските в конкретното производство, които няма да има проблем да се съберат с ЧСИ, но не и по отношение на обезщетението. Съгласно чл. 22, ал. 5 ЗОС обезщетението се определя върху обективна база, поради което и съдът изслушва заключението на експерта и се съобразява с него – решението в тази си част няма осъдително действие, респективно, не може да има изпълнителна сила.
    Отделно от това, ако признаем на самото решение изпълнителна сила, а междувременно нуждата от използване на конкретния имот отпадне, това означава, че се осъществява не принудително отчуждаване, а принудително предоставяне на имот – частна собственост, каквато процедура няма уредена нито в Конституцията, нито в ЗОС. Затова, според мен, коректно е позоваването в цитираните от теб съдебни решения на чл. 29, ал. 6 ЗОС. Прав си, че тази разпоредба ползва собственика на имота, но ползва също така и общината, доколкото й предоставя достатъчен период да реши дали пътят ще премине през твоя двор или ще направи завой покрай твоята къща, който обаче ще й излезе по-евтино.
    От друга страна може да се мисли за обезщетение за вреди на общо основание.
    Поздрави,

    GD Star Rating
    loading...
  2. Здравей, Иване,
    Много се радва, че се включи!

    Започвам по реда на представяне :)

    I. Първо: “въпросът в случая може да бъде единствено дали е възможно принудително изпълнение срещу общината при съдебно определен размер на обезщетението. Дори и в този случай обаче, не мисля, че решението е годен изпълнителен титул”
    Съгласно чл. 268 АПК: Изпълнителни основания по този кодекс са влезлите в сила или подлежащи на предварително изпълнение:
    1. индивидуални или общи административни актове;
    2. решения, определения и разпореждания на административните съдилища;
    3. споразумения пред административните органи или пред съда.
    В случая на обжалване по чл. 29, ал. 4 ЗОС става въпрос именно за изпълнително основание по чл. 268, т. 2 АПК. Съгласно чл. 271, ал. 1, т. 2. АПК орган по изпълнението за изпълнение срещу административен орган – съдебният изпълнител, в чийто съдебен район е местоизпълнението на задължението. Имам предвид именно принудително изпълнение по реда на АПК, а не по реда на ГПК.
    Защо да не е годен титул: в него има ясно определено вземане на конкретно лице срещу общината?

    II. Второ: “Съгласно чл. 22, ал. 5 ЗОС обезщетението се определя върху обективна база, поради което и съдът изслушва заключението на експерта и се съобразява с него – решението в тази си част няма осъдително действие, респективно, не може да има изпълнителна сила.”
    Струва ми се, че ефектът на осъждане се постига чрез изменението на заповедта – която също е посочена като основание за принудително изпълнение: чл. 268, т. 1, предл. 1 АПК. Дори и да се приеме, че формално липсва думата “осъжда” и поради това липсва “осъдителен диспозитив”, това означава ли, че във всички случаи, в който административния съд изменя административен акт, този акт не може да се изпълни принудително.
    Размерът на обезщетението е посочен в съдебното решение и именно на него е посветен чл. 29, ал. 4 ЗОС. Ако не по т. 2, то ще е налице изпълнително основание по т. 1 т чл. 268 АПК.

    III. Трето: “отчуждаването на частна собственост е едно изключение от принципа за неприкосновеност на собствеността и то винаги се извършва в публичен интерес. Затова, когато е възможно това отчуждаване да не се осъществи, то не трябва да се реализира на всяка цена”.
    Напълно съм съгласен с теб.
    Нещата обаче се променят, когато е допуснато предварително изпълнение и реализирането на градоустройственото мероприятие е започнало.
    Преценката на общината относно необходимостта от извършване на принудително отчуждаване следва да бъде внимателно извършена в началото на административното производство. И тъй като това нейно решение засяга по един категоричен начин едно от основните права на конкретен човек – правото на собственост на лицето, чийто имот се отчуждава, общината не следва да може свободно да преразглежда (отменя или изменя) така постановения от нея акт (освен, разбира се, ако такова право не й бъде предоставено изрично :) ).
    В противен случай ще се получи сценарий от рода “иде ми, дойде ми” ;) .
    Тя има достатъчно време преди издаването на заповедта за отчуждаване, но след като веднъж е налице подобна заповед, производството би следвало да протича максимално бързо, за да се осигури навременно задоволяване на обществената нужда, с оглед на която е извършено отчуждаването (тук е и възможността за предварителното изпълнение и правилото за влизането на заповедта в сила въпреки обжалването на размера).

    IV. Четвърто: “Отделно от това, ако признаем на самото решение изпълнителна сила, а междувременно нуждата от използване на конкретния имот отпадне, това означава, че се осъществява не принудително отчуждаване, а принудително предоставяне на имот – частна собственост”
    Струва ми се, че подобно основание за отмяна на заповедта от издалия я орган – “отпадане на отчуждителната нужда”, не е предвидено в процедурата по принудително отчуждаване по ЗОС.
    Още веднъж: тази нужда се определя в началото на производството и възможността за преценката й според мен следва да се ограничи до момента на издаване на заповедта по отчуждаване. Не случайно чл. 29, ал. 6 ЗОС (възможността за отмяна) е предвидена само по искане на собственика, а не и по инициатива на общината.

    V. Пето: “може да се мисли за обезщетение за вреди на общо основание”.
    Имаш предвид по ЗЗД или по Закона за отговорността на държавата и общините?
    Струва ми се, че използването на общия ред за вреди вместо производството за принудително изпълнение, е твърде голям компромис :) , който не намира основание в закона и нарушава по един недопустим начин правото на собственост.

    И последно: Какъв ще е резултатът от възприемането на тезата, че не може да се осъществява принудително изпълнение: невъзможност общината да бъде принудена да си изпълни задължението, което е възникнало в резултат от осъществена от нея публична принуда?
    Струва ми се, че именно за да се отхвърли подобен сценарий бяха обявени за противоконституционни думите “и общините” в чл. 519 ГПК, с което се призна принципната възможност за принудително изпълнение срещу общината.

    GD Star Rating
    loading...
    • Иван Георгиев Ivan Georgiev

      Привет пак.
      Започвам с част I и част II, които дават отговор и на останалите повдигнати от теб въпроси. Решението в частта, касаеща заповедта не е изпълнително основание, защото не съдържа осъдителен диспозитив – вж. Определение № 1109 от 31.01.2008 г. по адм. д. № 237/2008 г., I отд. на ВАС (докладчик съдията Анна Димитрова). Има и произнасяне точно по поставения от теб въпрос в Определение № 10761 от 17.09.2009 г. по адм. д. № 11588/2009 г., III отд. на ВАС (докладчик съдията Кремена Хараланова), където се приема, че “[р]едът по чл. 406 и сл. от ГПК е неприложим относно задълженията възникнали от влязъл в сила административен акт, включително и в случаите, като процесния, в които този акт е изменен при решаване на въпроса по същество от съда. За разлика от задълженията в гражданския процес, тези в административния процес в общите случаи уредени от дял V АПК, не следва да бъдат съдебно потвърдени. Поради това и изменението на обжалваната в съдебното производство заповед, в частта на определеното обезщетение, не съставлява основание за издаване на изпълнителен лист за сумата на увеличеното обезщетение. Общият ред за изпълнение на административните актове и съдебните решения по административни дела (освен в изрично уредените в чл. 269 АПК случаи, в които по изключение е неприложим), не предвижда издаването на такъв лист за неговото изпълнение.”. Конкретният случай е много интересен. С решение на АССГ е увеличен размерът на обезщетението на юридическо лице близо 10 пъти, в резултат на което “засегнатият” титуляр на правото на собственост е поискал издаването на изпълнителен лист.
      Имайки предвид какъв е характерът на производството по отчуждаване, на практика се получава така, че с тоя изпълнителен лист лицето изпълнява срещу себе си.

      III. Общо взето си прав с това “иде ми, дойде ми”, защото е така. Процедурата по отчуждаване може да започне само по инициатива на общината и доколкото с нея се засяга правото на частна собственост, то винаги следва да се предпочете възможността собствеността да не се засяга.

      IV. Чл. 29, ал. 6 ЗОС е в полза и на общината. Защото санкцията на цитираната разпоредба засяга заповедта именно на общината. В този смисъл не ти трябва изрична разпоредба в ЗОС.

      V. Мисля, че ЗЗД. Ама това на prima vista.

      GD Star Rating
      loading...
  3. Да, определението, че не може да се издаде изпълнителен лист съм го виждал ;)
    Въпросът е относно допустимостта на принудителното изпълнение – пък било то и без да е необходимо издаване на изпълнителен лист. Принудително изпълнение по АПК…

    “Имайки предвид какъв е характерът на производството по отчуждаване, на практика се получава така, че с тоя изпълнителен лист лицето изпълнява срещу себе си.”
    С това определено ме провокира ;) Става въпрос за заповед за отчуждаване и изпълнение на вземането за обезщетение: изпълнението не е “срещу себе си”, а срещу общината. Или нещо не разбирам ;) :) :)

    “Чл. 29, ал. 6 ЗОС е в полза и на общината. Защото санкцията на цитираната разпоредба засяга заповедта именно на общината.”
    Разсъждавам по следния начин: именно защото е санкция за бездействието на общината, тя не е в нейна полза. Може би имаш предвид, че е приложимо производството по възобновяване по глава седма на АПК (чл. 99-106)?
    Мен ми изглежда като “потестативно право” (казано по гражданскоправен начин :) ) в полза на собственика.

    Какво ще стане, ако се даде възможността на общината да си променя мнението в рамките на производството по принудително отчуждаване по схемата “иде ми, дойде ми” :) ? Това производство ще стане изцяло в полза на общината, а собственикът ще има единственото право да чака и да търпи… Това създава и сериозна нестабилност относно вещноправния статут на имота, от което губи не само собственика, но и гражданският оборот.

    Възможна е и друга злоупотреба с принудително отчуждаване: общината ту започва, ту прекратява поредица от производства по принудително отчуждаване на един и същ имот, използвайки промените на пазара на недвижими имоти, като по този начин поставя решението си за отчуждаване в зависимост от конюнктурните обстоятелства за определяне на размера на обезщетението (“продажната цена”). Къде тогава отива обществения интерес – той или е налице, или не. Още повече, отчуждаването е свързано със съответния одобрен по предвидения в закона устройствен план…

    Дори и да се приеме тезата, че общината по всяко време може да се откаже от започнатото от нея производство, струва ми се, че подобно поведение е мислимо само ако не е започнало мероприятието. След това чл. 29, ал. 6 ЗОС не може да изпълни предназначението си.

    GD Star Rating
    loading...
    • Иван Георгиев Ivan Georgiev

      Аз не виждам проблем производството да е изцяло в полза на общината. Все пак общинската собственост има по-специален статут и се управлява в интерес на гражданите (Решение на Конституционния съд № 4 от 11.03.1998 г. по конституционно дело № 16 от 1997 г., както и в Решение на Конституционния съд № 2 от 06.02.1996 г. по конституционно дело № 26 от 1995 г.), поради което и за общината съществуват ред привилегии като процедурата по изземване на общински имоти, процедурата по отчуждаване и т.н. Прав си, че частният собственик се стреми да брани свои субективни граждански права, но общината упражнява определена властническа компетентност в публичен интерес, което оправдава съществуването на институти като посочените по-горе.
      Средството за защита срещу постоянното “иде ми – дойде ми” е отговорността за вреди. Вече какъв е редът не съм се замислял, ама по-скоро е по ЗЗД.
      С изречението “…на практика се получава така, че с тоя изпълнителен лист лицето изпълнява срещу себе си.”, имах предвид, че ако събереш принудително от общината парите за обезщетението, това означава имотът ти да се отчужди. Това е принудителна продажба, а не отчуждаване. Съвсем се измества характерът на производството.
      Пък и не виждам какво толкова става с вещноправния статут на имота. Наистина, собственикът може и да загуби, може да пропусне възможността да реализира изгодна продажба, но тук отново идва отговорността за вреди.
      С решението на административния съд, с което се изменя заповедта в частта й досежно размера на обезщетението не става нищо друго, освен да се внесе промяна в административния акт, който обаче не е влязъл в сила. Конституцията (чл. 17, ал. 5) казва, че принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след ПРЕДВАРИТЕЛНО и равностойно обезщетение. Затова и чл. 29, ал. 3 ЗОС предвижда, че имотът се смята за отчужден от датата, на която паричното обезщетение, определено в заповедта бъде преведено от общината в банка по сметка на правоимащите. Защото плащането е елемент от фактическия състав на отчуждаването, отделно от издаването на самата заповед.

      GD Star Rating
      loading...
  4. Мисля, че аргументите ти ми се изясниха:

    Фактическият състав на принудителното отчуждаване се реализира със заплащането на обезщетението, а не със издаването на заповедта на кмета. Волята на общината да отчужди имота не се изразява по един категоричен начин при издаването на заповедта по чл. 25, ал. 2 ЗОС, а едва с плащането на обезщетението. Един вид до този момент тя разполага с възможността да не плати, съответно – да не отчужди имота. В този случай собственикът не може да принуди общината да довърши започналото производство по принудително отчуждаване (независимо от това, че е налице влязла в сила заповед по чл. 25, ал. 2ЗОС).
    На посочения сценарий се противопоставя т. нар. принудително продажба, при която заповедта по чл. 25 ЗОС е “окончателна” за общината и тя функционира, образно казано, като някакъв “предварителен договор”, чието изпълнение (“окончателно” отчуждаване чрез заплащане на обезщетението) може да се търси от всяка една от страните по възникващото правоотношение. В този случай собственикът може да принуди общината да довърши започналото производство по принудително отчуждаване (именно защото е налице влязла в сила заповед по чл. 25, ал. 2ЗОС).

    Ако в първия случай принудата е възможност само за общината и тя продължава да съществува до окончателното заплащане на дължимото обезщетение, то във втория случай “едностранната” (само в полза на общината) принуда е ограничена до издаването на заповедта по чл. 25, ал. 2 ЗОС, след което всяка една от страните (не само общината, но и собственикът) може да търси принудително изпълнение на условията по заповедта за отчуждаване.

    Възприемането на първата теза води до протекция на общината и на предполагаемия обществени интерес, който се изразява с нейното поведение…
    Тук възниква и първият голям въпрос:
    Дали обаче подобна теза е удържима в случаите на предварително изпълнение (чл. 21, ал. 8 ЗОС) и при обжалване само на размера на обезщетението (чл. 29, ал. 3, т. 1, б. “а”, предл. 2 ЗОС). И в двата случая има особени правила относно момента на отчуждаване на имота.
    И вторият въпрос:
    Докъде се разпростира “доверието”, което може да се гласува на администрацията, включително на общината? Ако оставим общината неконтролируемо (единствено чрез отговорност за вреди) да защитава “обществените” (кой ще го потвърди?) интереси, то тогава къде отива идеята за правовата държава и принципа за неприкосновеността на собствеността?

    Да – общината има предимство при отчуждаването, но не и при заплащането на обезщетението. Това, че обезщетението е ПРЕДВАРИТЕЛНО, не означава, че то не е дължимо след влизане в сила на заповедта за отчуждаване. Какво е задължението на общината след влизане в сила на заповедта по чл. 25, ал. 2 ЗОС – ЕСТЕСТВЕНО (?), след като неподлежи на принудително изпълнение?

    Обезщетението остава предварително, тъй като прехвърлянето на собствеността настъпва след заплащането му. Но задължението на общината за заплащането му възниква като пълноценно задължение с влизане в сила на заповедта по чл 25, ал. 2 ЗОС.

    “Фактите” :) могат да се подредят по следния начин:
    - влизане в сила на заповед за отчуждаване на имот по чл. 25, ал. 2 ЗОС;
    - възникване на задължение за общината за заплащане на обезщетението, определено в заповедта;
    - евентуално: започване на принудително изпълнение срещу общината;
    - заплащане на обезщетението в полза на правоимащите лица (или по предвидения в чл. 29, ал. 2 ЗОС начин). Това може да стане или доброволно, или принудително;
    - придобиване на собствеността върху отчуждения имот от общината.

    Подобно решение по никакъв начин не ощетява общината, за да бъде отхвърлено с цел защита на “обществения интерес”.
    От друга страна обаче, това решение гарантира, че принудителното отчуждаване зачита юридическата задължителност на акта (заповедта за отчуждаване), с който реализира едно от изключенията, представляващи посегателство срещу частната собственост.

    Т. е. възможността за принудително изпълнение не нарушава интересите на общината (тя така или иначе дължи изплащането на обезщетението – падежът е определен в заповедта!), а единствено защитава правата на собственика.
    Защо тогава да се отхвърля?

    GD Star Rating
    loading...
  5. Boryana

    Хвърлих един бърз поглед на уредбата на отчуждаването по ЗОС, както и на принудителното изпълнение по АПК, и не виждам никаква законова пречка обезщетението за отчуждаване да се събере принудително от общината. Аргументите в полза на тезата, която не допуска такова принудително изпълнение, ми се струват доста абсурдни и правно неиздържани. След като никъде принудителното събиране на вземането от общината не е изключено изрично /както напричер чл. 519 ГПК не допуска принудително изпълнение на парични вземаня срещу дъжавни учреждения/, спред мен няма законова пречка то да се извърши. Иначе нещата граничат с произвол…..

    GD Star Rating
    loading...
    • Иван Георгиев Ivan Georgiev

      Оукей, след като така се поставя въпросът, ще задам следните въпроси: Защо смятате, че определената от съда сума има характера на “вземане” по отношение на адресата на акта, респективно “задължение” по отношение на общината? Как е възникнало това “вземане”, какво го е породило? Административният акт, съдебното решение или заключението на вещото лице?

      GD Star Rating
      loading...
  6. Здравей, Иване,

    Ако не е вземане (задължение), то какво е?

    Хвърлих един поглед на чл. 29 ЗОС и ето какво открих в ал. 6:
    “Ако в 6-месечен срок от влизането в сила на заповедта по чл. 25, ал. 2 или на съдебното решение ДЪЛЖИМОТО (upercase – мой) парично обезщетение не бъде преведено по сметка на собственика на имота, кметът на общината отменя заповедта за отчуждаването по искане на собственика”
    Самият текст посочва, че обезщететието се дължи. И струва ми се, че това е логично: общината получава собствеността, тя дължи заплащане на равностойността му. Няма от кой друг да се дължи – освен от общината, в полза на правоимащото лице (собственика) …

    В тази разпоредба ми се струва, че е и отговорът на втория поставен от теб въпрос – кое е породило задължението: административния акт или съдебното решение (като съдебното решение “действа” чрез административния акт, чието съдържание изменя).

    Ако правилно разбирам въпросите ти, имаш предвид, че заплащането на обезщетението не е задължение на общината, което възниква с влизането в сила на заповедта по чл. 25, ал. 2 ЗОС, а елемент от фактическия състав, който може да се осъществи, но може и да не се осъществи?
    :)

    GD Star Rating
    loading...
    • Иван Георгиев Ivan Georgiev

      Съгласен съм, че чл. 29, ал. 6 ЗОС говори за “дължимо” обезщетение. Този текст обаче е включен през 2008 г. Преди това, чл. 29, ал. 3 ЗОС (ред. 2004 г.), както и чл. 29 ЗОС (ред. 1996 г.) не говорят за “дължимо” обезщетение, а за хипотезата “ако собственикът не бъде обезщетен”.
      Освен това, законът използва и други прилагателни за обезщетениетото. Например, то трябва да е “предварително” (чл. 21, ал. 1 ЗОС) и “равностойно” (чл. 21, ал. 1; чл. 23, ал. 3 и ал. 5, ал. 8, ал. 9, ал. 10, ал. 11 и ал. 12; чл. 23, ал. 10 и т.н.).
      Нещо повече, законът на няколко места говори за “дължимо” обезщетение, но във всички случаи става въпрос за новели. В първоначалната си редакция от 1996 г. законът не употребява нито един път думата “дължимо”. И това не е защото законодателят е изменил намеренията си, просто не е прецизен. Не надценявай законодателя. Все пак това не е закон, който е писан от проф. Таджер или проф. Апостолов, а от Коста Цонев и по-късно съшиван от Искра Фидосова.
      Рамките на принудителното отчуждаване се поставят в Конституцията. И там се казва, че “принудително отчуждаване на собственост за ДЪРЖАВНИ И ОБЩИНСКИ НУЖДИ може да става само въз основа на закон ПРИ УСЛОВИЕ, ЧЕ ТЕЗИ НУЖДИ НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ЗАДОВОЛЕНИ ПО ДРУГ НАЧИН и след предварително и равностойно обезщетение”. Ако целта на отчуждаването е да се построи детска площадка, но твоят имот от 5 кв.м. струва 100 лв., общината много по-лесно ще си задоволи нуждата със съседния имот, който е от 10 кв.м. и струва 50 лв. Освен това е необходимо от този имот да има “НУЖДА” (потребност, необходимост). Ако за общината е ясно, че няма да й отпуснат обещаното финансиране на детската площадка, то НУЖДАТА е отпаднала. Ако в този случай се проведе отчуждаване, тъй като някой си е взел изпълнителен лист, то няма да са налице една от необходимите предпоставки на чл. 17, ал. 5 от Конституцията и посягането върху частната собственост ще се превърне в принудителна продажба, а не отчуждаване, както писах и по-горе.
      Изобщо цялата тази процедура е уредена в интерес на общината и аз не виждам нищо нередно в това. Все пак отчуждаването се прави в обществен (публичен) интерес.
      Отделно, че както собственикът има интерес да получи “равностойното” за него обезщетение, така и общината има интерес да заплати “равностойното” според нея обезщетение. В тази връзка собственикът разполага с възможността да оспори определения размер, общината пък има възможността да не го плати.
      Ако на собственика се предостави възможност да изпълнява принудително срещу общината, то идеята на самото производство ще се компрометира и от такова в публичен интерес (чл. 140 от Конституцията), ще се превърне в производство в частен интерес.

      GD Star Rating
      loading...
  7. Струва ми се, че изхождаш от предпоставката, че обезщетението се определя по някакви несъвсем ясни и законовоустановени правила :) . Всъщност става въпрос за обезщетение, чийто размер се определя въз основа на ОБЕКТИВНИ критерии (в общия случай – законът изхожда от презумпцията за добросъвестност, тъй като в противен случай правната регулация става невъзможна). В този смисъл дали ще се отчужди този имот или съседния, разлика в начина на определяне, а и в размера – предвед съседството, на обезщетението, не би следвало да има.

    Определяща е именно НУЖДАТА – или я има, или я няма.
    Нужда, чието съществуване зависи от размера на обезщетението, не е никаква нужда :)

    По-скоро в посочената от теб хипотеза позиция на общината изглежда следната: “Дай да видим дали ще успеем да отчуждим имота на изгодна за нас цена, а пък ако не стане – има чл. 29, ал. 6 и 8 ЗОС”. Да се позволи на общината да има подобна позиция, защитена от тълкуване на закона в нейна полза, е меко казано неоснователно засягане на правата на собственика.

    Обезщетението е РАВНОСТОЙНО на отчуждения имот. Това получава общината, това дава…

    Няма място за различна преценка. След като има нужда и задоволяването й е чрез отчуждаване на имота (има ПУП и заповед по чл. 25, ал. 2 ЗОС), то общината, както и всеки друг си плаща, като в случая цената се определя въз основа на обективната стойност на имота.

    Всякакви обвинения относно размераследва да се отправят към вещните лица, а не да водят до протециниско тълкуване на чл. 29 ЗОС в интерес на общината.

    “НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ЗАДОВОЛЕНИ ПО ДРУГ НАЧИН” – това се преценява в началото: при приемането на ПУП-а.
    Ако още тогава се е знаело, че могат да бъдат задоволени по друг начин – ПО-ЕВТИНО, защо е започнато производството по отчуждаване? И изобщо какво означава критерият “по-евтино”, след като обезщетението е РАВНОСТОЙНО?
    С размера на обезщетението не може да се “играе” и общината да си започва, прекратява и ЕКСПЕРИМЕНТИРА с различни производства за отчуждаване, докато намери най-изгодната за себе си сделка…

    Все пак освен общината има частно правни субекти. Общественият интерес е достатъчно гарантиран.

    GD Star Rating
    loading...
  8. Васил Петров vassil petrov

    Не мога да взема становище незабавно, но според мен няма никаква пречка да се търси обезщетението за принудителното отчуждаване на недвижимия имот. По какъв ред – с иск пред гражданския съд, с издаване на ИЛ ли – и от кой съд – административния или гражданския – това вече не мога да кажа. Тук е неуместно според мен да се черпят доводи за противното от отм. ЗТСУ/ЗПИНМ, че отчуждаването е по право, а засегнатият може в давностния срок да търси с ИЛ обезщетението си. Т.е. че видите ли понеже КРБ не допускала отчуждаване по право без предварително заплащане на обезщетението, то е недопустимо да се иска принудителното му заплащане от лицето. В крайна сметка човекът може да иска парите, а да не иска отмяна на отчуждаването. Негова воля.

    GD Star Rating
    loading...
  9. Да, и аз мисля в този смисъл: от това, че обезщетението трябва да се плати предварително, не следва, че общината не може да бъде принудена да го плати :)

    GD Star Rating
    loading...
  10. Rozalia

    Здравей, Стояне,

    Прочетох статията ти и коментарите към нея и мисля, че не би трябвало да има пречка да изпълнява принудително срещу общината. Не намирам законово основание за това, пък и не считам, че общината трябва да е привилегирована. Ако приемем, че не може да има принудително изпълнение срещу нея, не виждам какъв ще е стимулът й да изпълнява. Следвайки тази логика, тя би могла във всеки един момент да променя решението си за отчуждаване и размера на сумата, която би следвало да плати. А в този случай какво става със справедливостта и равнопоставеността???

    Лека неделя:)

    GD Star Rating
    loading...
  11. Здравей, Рози :)

    Радвам се, че те откривам в challengingthelaw.com след известна пауза ;) :) :)

    И за мен по-голямата строгост към общината е по-доброто решение: нека преценява внимателно и колкото време й е необходимо. Но след като веднъж заповедта за отчуждаване е влязла в сила, нещата следва да останат фиксирани. Заплащането на обезщетението е задължение, а не право на общината …

    Лека и продължителна неделя и на теб :)

    GD Star Rating
    loading...
    • Rozalia

      :) Стояне, аз само следях досега, без да коментирам:) Но сега вече съм на линия ..отново….

      GD Star Rating
      loading...
  12. Николай Баташки

    Здравейте,

    I. тай като имам подобен тежък казус, ще си позволя да споделя част от опита си в практиката и въпросите които имам.
    Според мен решението на административния съд за изменение размера на сумата по обезщетяването е пряко изпълнително основание по смисъла на чл.268, т.2, пр.2 АПК. Поради това не е нужно да се издава изпълнителен лист, тъй като изпълнителното основание е инкорпорирано в самото окончателно решение на административния съд.

    Въпросът ми в случая е дали става въпрос за събиране на частно парично вземане и дали съглсно чл.269, ал.2 АПК не следва редът на принудителното изпълнение да е по ГПК, а не по АПК. Това е важно, защото определя дали при обжалване действиата на съдебния изпълнител компетентен да рагледа жалбата е административния или съответния окръжен съд? Моето мнение е че е компетентен окръжният съд, тъй като става въпрос за изпълнение по събиране на частно парично вземане въз осноав на пряо изпълнително основание – влязло в сила решнеие на административен съд – чл.268, т.2, пр.2 вр. чл.269, ал.2 АПК.

    II. От друга страна имам и въпрос дали когато административният съд разглежда жалби против действията на съдебен изпълнител действа като първоинстанционен съд или е контролно-отменителна инстанция и в този случай законният състав на този съд следва де е от един член-съдия или от трима ? Според ЗСВ административният съд е от един член-съдия, когато е първоинстанционен, а производството по разглеждане жалбите против действиата на съдебните изпълнители по АПК става по реда за раглеждане на частните жалби, където се препраща субсидирано към прилаганета на касационното производство по АПК, където пък изрично е посочено, че състават на съда е от трима съдии.

    Бих се радвал, ако изразите коментар по написаното от мен. Ще моля и за номерата на делата, решенията на които са цитирани в сатията, за да мога да ги прочета от сайта на съда. От своя страна съм готов да изпратя решнеие на СГС точно по темата на статията, където е изложено подробно, написаното в самата статия.

    Поздрави – Н. Баташки

    GD Star Rating
    loading...
  13. Здравейте, адв. Баташки,

    Радвам се, че се включвате в дискусията :)

    Въпросът за принудителното изпълнение срещу общината доста нашумя напоследък, а задочния ми спор с няколко съдии ;) ме провокира да подготвя и предам за печат една специално посветена на темата статия в сп. “Административно правосъдие”. Надявам се да излезе най-късно октомври-ноември, като разбира се, веднага ще съобщя за излизането й :) В нея доста надълго и нашироко обосновавам тезата, изразена в публикацията на сайта…

    Относно двата конкретни въпроса:

    1. Напълно резонен въпрос, като практиката е категорична: става въпрос за изпълнение по реда на АПК и свързания с това значително по-благоприятен режим за обжалване на действията по изпълнение от страна на длъжника (общината).

    Разпоредбата на чл.269, ал.2 АПК, доколкото съм запознат с практиката, се тълкува доста стеснително и всъщност препратката към ГПК е като че ри с оглед на компетентния изпълнителен орган: съдебни изпълнители – публични изпълнител…

    Донякъде разбирам тезата относно прилагането на АПК, тъй като решението на съда всъщност “замества” административен акт – определя размера на определеното със заповедта обезщетение. А административният акт следва да се изпълнява по АПК. От друга страна, обаче, не смятам, че подобна привилегия следва да бъде давана на общината – тя е длъжник като всеки друг и ако няма някаква заплаха за “местния публичен ред” (фалит на община!?), спрямо нея следва да се изпълнява съгласно по-строгия ред по ГПК…

    2. Май и двете :) – в зависимост от вида на обжалваното изпълнително действие.

    Според чл. 298, ал. 1 АПК: Когато отмени обжалваното постановление, съдът сам разрешава въпроса по жалбата, а когато отмени друго действие, той задължава органа по изпълнението да го повтори валидно или да не го извършва. Когато обжалваното бездействие е незаконосъобразно, съдът задължава органа по изпълнението да извърши дължимото, като определя срок за това.

    Въпросът е кое преобладава ;) Дали по правило става въпрос за контролно-отменителна инстанция (контролира, ако има незаконосъобразност отменя и връща), а само при обжалване на постановление – решава по същество… Или следва да се гледа последователността: решава по същество по правило (постановленията), а по отношение на останалите изпълнителни действия – съдът действа като контролно-отменителна инстанция?

    В известна степен помощ може да се потърси от препращането към глава 13-та (чл. 297, ал. 1 АПК). То води до прилагане на чл. 235, ал. 1 АПК: “Ако отмени обжалваното определение или разпореждане, съдът сам разрешава въпроса по частната жалба”. Т. е. налага се изводът срещу контролно-отменителния й характер и за това, че действа като инстанция по същество…

    Относно делата – ще Ви пиша отделно :)

    Поздрави!

    Така че, спорът остава …

    GD Star Rating
    loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>