Искове между съсобствениците

 

Автор: ТРАЯН СТАВРЕВ ТАРГОВ

Софийски университет „Св. Климент Охридски”

 

1. Съсобственост1

1.1. Понятие за съсобственост

Съвместното притежание на права е фигура, позната на нашето право. Обект на съпритежание могат да бъдат авторските права в хипотезата на т.нар. съавторство (арг. от чл. 8 ЗАПСП), дял от капитала на дружество с ограничена отговорност (арг. от чл. 132 ТЗ), ограничено вещно право на строеж2, сервитутните права и т.н. В основата на съсобствеността като правна фигура стои идеята за съвместно притежание на най-пълното вещно право в нашата правна система, а именно правото на собственост. То предоставя на своя носител най-широкия обхват от възможности, които едно лице може да има спрямо вещ, т. нар. пълно господство върху вещта. Съсобствеността по своята същност е правна фигура, производна на собствеността. Тя обаче е усложнена с оглед броя на субектите, носители на правото на собственост, като усложнението е свързано с това, че титуляр на правото не е едно единствено лице, а две или повече лица. Това по необходимост води до възникване на вътрешни отношения между самите съсобственици по повод на различните аспекти от съвместното притежание на правото на собственост върху една и съща вещ. Тези аспекти може да са свързани с ползването на вещта; с плодовете, които се получават от нея; с управлението на вещта и пр. Що се отнася до правната същност на съсобствеността, застъпеното в закона разбиране е, че тя е явление, при което едно право на собственост се притежава едновременно от две или повече лица – съсобственици (арг. от чл. 30, ал. 1 ЗС). Има и други мнения3 относно същността на съсобствеността4, но те не се подкрепят от закона5. Тъй като самото субективно право не може да се раздели на отделни парчета, степента на титулярство на всеки отделен съсобственик спрямо това право на собственост се отмерва чрез една специална фигура, наречена идеална част.

Законът не поставя ограничения относно допустимия брой и вида на съсобствениците (арг. от чл. 30, ал. 1 ЗС). Проблем може да възникне в случай, че възникне съсобственост, при която единият от съсобствениците е държавата или общината и то като титуляр на публична собственост, а другият съсобственик е титуляр на частна собственост. Усложненията идват от там, че вещите – публична и частна собственост, се подчиняват на различен правен режим и трудно могат да бъдат сложени под шапката на една обща съсобственост. Такъв проблем би могъл да възникне в резултат на реституирането на одържавени недвижими имоти, както и при възникнала съсобственост върху общите части на сграда, една част от която е публична собственост, а друга част – частна собственост. De lege ferenda законодателят следва да уреди по-деликатните моменти във връзка с възникването и съществуването на такава съсобственост с оглед възможните усложнения, които могат да настъпят.

 

1.2. Видове съсобственост

Нашето право познава различни видове съсобственост с оглед прилагането на различен критерий, въз основа на който те се делят. Според наличието, респ. липсата на обособени идеални части (дялове) в рамките на правото на собственост съсобствеността се дели на дялова и бездялова.

С оглед правния режим, на който се подчинява съсобствеността, тя може да се раздели на три вида. Първият вид е т. нар. обикновена дялова съсобственост, чиято основна уредба е в чл. 30-36 ЗС. Вторият вид е съсобствеността, възникваща при договор за гражданско дружество6 по чл. 357 и сл. ЗЗД (по-конкретно чл. 359, ал. 1 ЗЗД), която също като съсобствеността по ЗС е дялова. Тя се различава от обикновената съсобственост по възможността съсобственикът да си служи с общата вещ, за да извлича доходи за себе си; по изискванията, които се поставят за управлението на общата вещ; по възможността съсобственикът да прехвърля своя дял и пр. Основната причина да имаме модификация в режима на съсобствеността в рамките на гражданско дружество в сравнение с режима на обикновената съсобственост е наличието на обща стопанска цел, която преследват съдружниците и с оглед постигането на която е сключен и самият договор за гражданско дружество. Третият вид съсобственост според спецификите на режима на правната си уредба е съпружеската имуществена общност, представляваща една особена бездялова съсобственост, уредена в чл. 21 и сл. СК. Спецификите на тази съсобственост произтичат от факта, че тя е подчинена на целите и принципите на съпружеското съжителство. В едно такова съжителство е налице силно присъствие на лични, неимуществени елементи, което изключва възможността спрямо тази съсобственост да се прилагат материалистичните и до голяма степен бездушни принципи, на които се подчинява обикновената съсобственост, в която могат да се окажат хора, които въобще не се познават помежду си или даже такива, които се мразят един друг.

Според възможността съсобствеността да се прекрати чрез делба тя се разделя на делима и неделима. Поначало съсобствеността е делима и това изрично е отразено в чл. 34 ЗС, според който всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. От цитирана разпоредба е видно, че в определени случаи извършването на делба е недопустимо и тогава говорим за неделима съсобственост. Такава съсобственост е налице при общите части в сграда – етажна собственост. Според чл. 38, ал. 3 ЗС общите части не може да се делят. Към това правило могат да се имат известни резерви. Общите части биват два вида: такива по естеството си и по предназначение7 (арг. от чл. 38, ал. 1 ЗС in fine). Общите части по естеството си са елементи от сградата, без които тя не може да съществува и които с оглед на своя характер обслужват отделните обекти.8 Общи части по предназначение са тези, без които сградата може да съществува, но същите са създадени и предназначени, за да обслужват общо всички собственици на обекти в нея. Докато общите части по естеството си не могат да променят предназначението си, общите части по предназначението си могат, като това става със съгласието на всички собственици. В резултат на това те престават да бъдат обща част на сградата и се превръщат в обикновена съсобственост, а следователно могат да бъдат и предмет на делба между притежателите на отделните обекти в сградата9. Недопустимо е извършването на делба като способ за прекратяване на съсобствеността и при дяловата съсобственост в рамките на гражданското дружество. Това положение е установено в чл. 359, ал. 3 ЗЗД, който гласи, че съдружникът може да иска своя дял от общата собственост само при излизане от дружеството или при прекратяването му. Следователно съдружникът-съсобственик не може по друг начин да реализира правото си във връзка с този дял. Най-накрая към групата на неделимата съсобственост трябва да отнесем и бездяловата съсобственост при съпрузите (арг. от чл. 27 СК).

Според начина на възникване съсобствеността бива принудителна, доброволна и случайна. Принудителна съсобственост имаме тогава, когато тя възниква без оглед волята на съсобствениците. Такава съсобственост е съпружеската имуществена общност (арг. от чл. 21, ал. 1 СК). Принудителна съсобственост възниква и при съсобствеността върху общите части при етажната собственост (арг. от чл. 38, ал.1 ЗС). Принудителна съсобственост ще възникне и при принудително изпълнение върху дял на единия от съсобствениците или при конфискация и отнемане на част от имуществото. Доброволна съсобственост може да възникне тогава, когато имаме изразено съгласие на съсобствениците за нейното възникване. Такъв ще бъде случаят при общо закупуване на една вещ от две или повече лица; при прехвърляне от едноличния собственик на идеална част от правото му на собственост на трето лице; при съвместно владение на един имот от две или повече лица и съвместното му придобиване по давност10. Случайната съсобственост възниква в резултат на реализацията на юридически факт от категорията на юридическите събития. Класически пример за случайно възникване на съсобствеността е наследяването на имущество от няколко лица.

 

2. Искове по чл. 30, ал. 3 ЗС

Според чл. 30, ал. 3 ЗС „всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си”. От материалноправна гледна точка тази норма от една страна урежда субективното право на всеки един от съсобствениците да получава ползите от общата вещ съразмерно на своята идеална част, а от друга вменява на същият съсобственик задължението да понася съобразно с частта си и тежестите на общата вещ. В това законодателно разрешение се открива проявление на принципа, че за когото са ползите, за него са и тежестите, познат ни от римското право. По-внимателният анализ на разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС показва, че тя съдържа две отделни правни основания за иск, поради което е от значение конкретното позоваване на първото или респективно на второто предложение при предявяване на иск по чл. 30, ал. 3 ЗС.

Чл. 30, ал. 3, предл. 1 ЗС урежда иска за получаване на дял от ползите от общата вещ. Става въпрос за хипотеза, при която един или няколко от съсобствениците са получили плодовете от общата вещ, които се следват на всички съсобственици11. Понятието „ползи от общата вещ” по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС обхваща най-вече добивите от вещта по чл. 93 ЗС, т. е. всички облаги, които се получават пряко от общата вещ или по повод на нея без да се накърнява съществено нейната субстанция. Следователно ползите от вещта включват както естествените плодове, които биват органични (яйца, мляко, кученца и пр.) и неорганични (дървесина, камъни, пясък и т.н.), така и гражданските плодове, т. е. доходите, които се получават по повод облигационни отношения, имащи за обект вещта – наем, аренда, лихва и т.н. Ползите включват и прираста, т. е. увеличаването на теглото на вещта в следствие биологическите процеси в нея. Освен това следва да се отбележи, че понятието „ползи на общата вещ” е по-широко понятие от „използване на общата вещ” по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като включва както прякото служене с вещта за задоволяване на лични и семейни нужди, така и добивите от вещта, а освен това на общо основание включва и увеличенията в стойността на вещта, дължащи се на извършените подобрения12.

Законът в чл. 30, ал. 3, предл. 1 ЗС не въвежда изискване за писмена покана за заплащане на ползите от общата вещ, когато тези ползи се получават от един съсобственик изцяло или над неговите права. За разлика от хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС, където съсобственикът дължи на останалите съсобственици обезщетение за ползата, от която ги е лишил, едва от деня на писменото поискване, по чл. 30, ал. 3 ЗС добивите от общата вещ се дължат от момента на генериране на плода на общата вещ в условията на съсобственост върху последната. Това законодателно разрешение е систематично издържано, тъй като по силата на чл. 93 ЗС добивът от вещта автоматично става собственост на собственика на плодоносната вещ. В този смисъл е и константната практика на Върховния съд13.

От практическа гледна точка е от значение хипотезата на отдаване на общия имот под наем от един от съсобствениците. Отдаването на общия имот под наем за срок до три години е действие на обикновено управление (арг. от чл. 229, ал. 2 ЗЗД), което всеки съсобственик може да извършва самостоятелно и без съгласието на останалите съсобственици. В този случай възниква наемно правоотношение само между този съсобственик в качеството му на наемодател и наемателя14. Останалите съсобственици нямат права срещу наемателя, който дължи плащане само на наемодателя. Той от своя страна е длъжен да разпредели полученото между останалите съсобственици съобразно дяловете им15. Когато един от съсобствениците е отдавал общия имот под наем, претенциите на останалите съсобственици за припадащите им се части от събрания наем не се погасяват с 3-годишната давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД, а с изтичане на 5-годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, тъй като вземанията не произтичат от договора за наем, а от закона16.

Според решение № 891 от 03.04.1970 г., I г.о. на ВС „когато някой от съсобствениците получава добивите от общата вещ, той дължи обезщетение на останалите съсобственици до размер на тяхната стойност, съответстваща на частите им в общата вещ”. Искането за обезщетение обаче следва да се ограничава само до случаите, в които става въпрос за получаването на дял от гражданските плодове на общата вещ17 или когато съсобственикът, получил добиви във формата на естествени плодове от общата вещ, сам или чрез други лица ги консумира18. В тези случаи искът по чл. 30, ал. 3, предл. 1 ЗС безспорно има осъдителен характер и цели получаването на определена сума пари.

Положението далеч не изглежда толкова просто що се отнася до хипотезата на предявяване на иск за дял от естествените плодове на общата вещ. Според едното становище този иск има осъдителен характер и представлява специален ревандикационен иск19. Проблемът идва от там, че по отношение на естествените плодове, отделени от общата вещ, „отделният съсобственик има в тях идеална част от всеки плод, а не собственост върху реална част от всички плодове”20. Следователно в рамките на съсобствеността върху тях съсобственикът не може да иска да му бъдат предадени точно определени плодове от вещта, а останалите плодове да останат в другия съсобственик, тъй като той просто не е едноличен титуляр на правото на собственост върху отделния плод, а е собственик на дробна част от него. Поради това съсобственикът не следва да предяви ревандикационен иск за възстановяване на владението си върху някаква реална част от отделените от общата вещ естествени плодове, а да иска делбата на последните с оглед ликвидирането на съсобствеността върху тях и снабдяването му с реална част от плодовете. Следователно иска за получаване на дял от естествените плодове по чл. 30, ал. 3 ЗС се доближава по своята правна същност до иска за делба по чл. 34 ЗС21. С него се цели прекратяване на съсобствеността върху естествените плодове от общата вещ. Поради това той няма да има осъдителен, а ще има конститутивен характер, като уважаването му ще доведе до възникване на еднолична собственост върху реална част от естествените плодове, присъдена в полза на отделните съсобственици на плододаващата вещ. Именно поради конститутивния характер на иска при разглеждането му следва да участват всички съсобственици. Подобно на иска за делба и искът за получаването на дял от естествените плодове на общата вещ може да бъде предявен докато съществува съсобствеността върху тях и не се погасява по давност22. Исковете за припадащата се част от гражданските плодове обаче са облигационни и се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД23.

Правната и житейската логика ни навеждат на мисълта, че прираста от общата вещ не може да се иска самостоятелно по чл. 30, ал. 3 ЗС преди прекратяване на съсобствеността върху вещта. Прираста от общата вещ представлява част от последната, поради което претенцията за получаване на дял от него ще може да се реализира едва при делбата на общата вещ. Това не означава, че до делбата заинтересуваният съсобственик е лишен от правата си върху прираста. Напротив, той ще може и преди това да предяви установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за своя дял върху така увеличената стойност на вещта.

Чл. 30, ал. 3, предл. 2 ЗС урежда иска за заплащане на припадащата се част от тежестите на общата вещ. Става въпрос за хипотеза, при която някой от съсобствениците не е изпълнил задължението си за участие в тежестите на общата вещ съобразно своята идеална част от нея и останалите съсобствениците са ги покрили за своя сметка.

Понятието „тежести” включва, на първо място, необходимите разноски, направени за запазването, поддържането и поправянето на общата вещ, без които тя би погинала или състоянието й би се влошило (арг. от чл. 41 ЗС). На второ място, тук се включват и обикновените разноски, свързани с текущото поддържане на имота. При необходимите и обикновените разноски могат да се търсят само действително заплатените разноски в размера, в който са направени. Без съмнение участието в тежестите по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС включва и плащането на публичните задължения за данъци и такси, свързани с имота. Въпросът с полезните разноски е малко по-деликатен. Полезните разноски са разноските, направени за подобрението на вещта, в резултат на което стойността й се е увеличила.

Според тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 г. на ОСГК на ВС при извършване на подобрения от съсобственика в общия имот изразходваните средства могат да се претендират на различни основания.

Ако полезните разноски са били направени със съгласието на останалите съсобственици, изразходваното може да се претендира по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, т.е. в размер на изразходваното, дори и обогатяването вследствие на извършените подобрения да е в по-малък размер24.

Когато подобренията са били направени без да се вземе съгласието на останалите съсобственици за извършването им, полезните разноски могат да се претендират по реда на чл. 60 и сл. ЗЗД, т.е. по правилата на гестията, като специфичното тук е, че подобрителят ще може да претендира направените разходи до размера на обогатяването, т.е. не повече от размера, с който се е увеличил делът на всеки от останалите съсобственици (арг. от чл. 61, ал. 2 ЗЗД).

Ако подобренията са били предприети въпреки изричното несъгласие на другите съсобственици, последните отговарят по правилата на неоснователното обогатяване, т.е. дължат това, с което са се обогатили, но не повече от размера на обедняването (арг. от чл. 61, ал. 3 във връзка с чл. 69, ал. 1 ЗЗД). Тук приложение следва да намери непрестационната кондикция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не престационната по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се дължи действително изразходеното, докато по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи по-малката сума между обедняването и обогатяването25. Следователно в последните две хипотези, макар и фактическият състав, от който произтича вземането на съсобственика за подобренията, да е различен, последиците са еднакви – вземането е в размер на по-малката сума между тази на направените разходи и тази, с която се е увеличил делът на другия съсобственик вследствие на подобренията. На практика положението на съсобственика, извършил подобренията без съгласие на останалите съсобственици, е приравнено с това на недобросъвестния владелец по смисъла на чл. 74, ал. 1 ЗС26.

В по-нататъшната си практика ВС27 прецизирани указанията, дадени в ТР № 85/68 г. Посочва се, че когато съсобственикът упражнява изключителна фактическа власт върху общия имот, без да се съобразява с правата на останалите съсобственици, той има качеството на владелец за целия имот и отношенията по повод извършените от него подобрения се уреждат съобразно чл. 72 и чл. 74 ЗС според това дали владението е добросъвестно, респ. приравнено на такова или недобросъвестно. В останалите случаи намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС.

За да обобщим, когато подобренията са извършени със съгласието на останалите съсобственици, вземането на съсобственика-подобрител е в размер на направените разходи съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС, а когато подобренията са извършени без съгласието на останалите съсобственици, вземането на подобрителя ще е в размер на по-малката сума между тази на вложените разходи и сумата, с която се е увеличила стойността на имота, ако подобрителят се е явявал недобросъвестен владелец за идеалните части на останалите съсобственици. Възможно е обаче подобренията да са извършени без съгласието на останалите съсобственици, но подобрителят да е имал качеството добросъвестен владелец за техните идеални части – тогава приложение ще намери чл. 72 ЗС28.

 

3. Иск по чл. 31, ал. 2 ЗС

Според чл. 31, ал. 1 ЗС „всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им”. Това законодателно разрешение представлява продължение на едно общо ограничение на правото на собственост, установено в чл. 57, ал. 2 КРБ, което се свежда до това, че границите на упражняване правото на собственост са очертани от правата и законните интереси на останалите правни субекти29. В хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗС граница на правото на единия от съсобствениците да използва съсобствената вещ се явяват субективните права на останалите съсобственици да си служат с тази вещ съобразно дела си от нея.

Проблем възниква от момента, в който един или няколко от съсобствениците започнат да използват лично цялата вещ за себе си, като по този начин изключат за останалите съсобственици възможността да си служат с общата вещ съобразно правата си върху нея. В полза на съсобствениците, лишени от възможността да използват общата вещ, законът в чл. 31, ал. 2 ЗС е предвидил субективното право да претендират обезщетение за ползата, от която са лишени, считано от деня на писменото поискване.

В практиката последователно се провежда разграничение между иска за обезщетение при лично ползване на общата вещ само от един от съсобствениците по чл. 31, ал. 2 ЗС и иска за получаване на дял от ползите от общата вещ по чл. 30, ал. 3, предл. 1 ЗС. Практическото значение на това разграничение идва от обстоятелството, че по чл. 31, ал. 2 ЗС съсобственикът дължи обезщетение за ползата, от която е лишил останалите съсобственици, едва от момента на писменото поискване занапред, докато ползите по чл. 30, ал. 3 ЗС се дължат от момента на генерирането им (арг. от чл. 93 ЗС). Казано иначе, с иска по чл. 31, ал. 2 ЗС се претендира обезщетение не за целия период на еднолично ползване на общата вещ, а само за периода от предявяване на писмената покана, а по чл. 30, ал. 3 ЗС се претендира обезщетение в размер на доходите от общата вещ, които се следват на ищеца по чл. 93 ЗС от момента на самото им генериране. Приложното поле на хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС се отнася до случаите, при които съсобственикът лично си служи с вещта за задоволяване на собствени нужди или нужди на семейството си, а не когато е получавал плодове от нея, като я е отдавал под наем или си е служил с нея като средство за производство или стока – в такива случаи останалите съсобственици могат да търсят полагащите им се дялове от плодовете по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, считано от момента на събирането им, без да е необходимо писмено поискване30. Когато съсобственик е получавал добиви от общата земеделска земя или общите животни, отношенията му с останалите съсобственици на общо основание се уреждат съобразно правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, а не на чл. 31, ал. 2 ЗС, независимо, че съсобственикът е консумирал събраните плодове, а не ги е реализирал на пазара31.

Видно е, че в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС от съществено значение е писменото искане за заплащане на обезщетение и момента, в който е направено то, тъй като когато общата вещ се ползва само от един от съсобствениците, последният ще дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото искане за това32. Писмената покана може да бъде отправена по различен начин – с телеграма, писмо или нотариална покана, като за доказване факта на подаване на поканата могат да се ползват всички доказателствени средства, но факта на самата покана следва да бъде установен с писмени доказателства (арг. от чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК). Единствено изискване на ЗС е поканата да е била направена в писмен вид, т.е. устното поискване няма да представлява годна предпоставка за осигуряване на защитата по чл. 31, ал. 2 ЗС. По своята същност писменото искане по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява едностранно волеизявление на съсобственика, че иска за в бъдеще да получава обезщетение за това, че е лишен от ползването. Този извод се налага от обстоятелството, че самото искане поражда действие за в бъдеще, т.е. от получаването му занапред се дължи обезщетение, но не и за периода преди това, в който съсобственикът си е служил с общия имот. Писмената покана по чл. 31, ал. 2 ЗС има значението на покана и по смисъла на чл. 81, ал. 2 ЗЗД, като след получаването й съсобственикът изпада в забава по отношение задължението си да плати обезщетение33. Поради тази причина петгодишната погасителна давност за задължението за заплащане на обезщетение започва да тече от момента на отправянето й 34. Давността е петгодишна, а не тригодишна, тъй като задължението за обезщетение не е периодично. по смисъла на чл. 111 ЗЗД. Практиката приема, че не е нужно в писменото искане да се посочва конкретен размер на дължимото обезщетение, тъй като задължението за заплащане на обезщетение възниква ex lege от деня на писменото поискване, а не от деня на определянето на неговия размер35Писмената покана следва да бъде отправена до ползващия съсобственик, а не до трети лице или държавен оган36Не се счита за такава покана молбата на съсобственика до съдебния изпълнител за въвод във владение в идеалната му част от общия имот37.

Практиката приема, че писмено искане за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС следва да е налице само, когато съсобствената вещ се ползва пряко и лично от някой от съсобствениците . Ако трето лице, вкл. роднини по права и съребрена линия и съпруг, ползват общата вещ под претекст, че им е отстъпено ползването от определен съсобственик, лишеният от ползването съсобственик не е нужно да отправя спрямо тях покана за изплащане на обезщетение, тъй като те ще отговарят спрямо него не по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС, а по правилата на неоснователното обогатяване38.

Важен от практическа гледна точка е въпросът дали винаги, когато само единият от съсобствениците си служи с вещта, а другите съсобственици не я използват, за последните ще възникне правото да искат обезщетение, респ. в тежест на ползващият съсобственик ще възникне задължението да им плати такова обезщетение. Отговорът е отрицателен. Чл. 31, ал. 2 ЗС поставя изискването не само общата вещ да се използва лично от един от съсобствениците, но и същият да е лишил останалите съсобственици от възможността да ползват вещта. Под „лишаване” следва да се разбира създаването на пречки пред останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата си върху нея, респ. изключване спрямо тях възможността да си служат с вещта, като това може да стане чрез отстраняването им от вещта, чрез отказването им достъпа до вещта и пр. Най-общо под „лишаване от ползите” следва да се разбира ситуация, при която един съсобственик не е упражнил правото си да ползва общия имот, а друг съсобственик го е ползвал повече, отколкото му се следва според неговия дял39Практиката приема, че ако не са създадени пречки за ползването, обезщетение не се дължи, независимо че другият съсобственик реално не е ползвал вещта, стига да е имал възможност да упражни това си право40. Обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС не се дължи ако ползващият съсобственик, след като е поканен, е отговорил, че предоставя на другия съсобственик възможност да ползва общата вещ съобразно правата си и последният откаже, респ. не се възползва от това си право41.

Освен това следва да се отбележи, че съсобственикът, който държи общата вещ, не дължи обезщетение на останалите съсобственици, когато вещта не може да бъде ползвана (напр. спрян от движение автомобил или негодна за обитаване сграда), тъй като в този случай не е налице причинна връзка между упражняваната от него фактическа власт и невъзможността останалите съсобственици да получат ползи от вещта42.

Практиката приема, че иск по чл. 31, ал. 2 ЗС може да се предяви и между съпрузи, когато единият от тях сам си служи с вещ – съпружеска имуществена общност, и по този начин лишава другия от правото му на лично ползване43.

Анализирайки разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС и съдебната практика в тази насока, може да обобщим, че предпоставките за предоставянето на защитата по чл. 31, ал. 2 ЗС са следните. На първо място е нужно да е налице съсобственост между страните по отношение на определена вещ, като тази съсобственост трябва да е била налице през исковия период, за който се претендира обезщетението. На второ място е нужно един или няколко от съсобствениците да си служат с общата вещ, а останалите да не ползват реално общата вещ съобразно правата си върху нея. На трето място следва съсобствениците, търсещи защита по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС, да бъдат лишени от възможността да ползват общата вещ от друг съсобственик, който от своя страна ползва вещта пряко и лично. Накрая е необходимо лишеният от ползването съсобственик да е отправил към този, който си служи с вещта, писмено искане за заплащане за в бъдеще на обезщетение за ползата, от която е лишен.

Искът по чл. 31, ал. 2 ЗС има осъдителен характер и почива на принципа за забрана на неоснователното обогатяване44. В случаите, в които между съсобствениците е било постигнато споразумение да си разпределят ползването по място или по време, ще е налице основание да се търси обезщетение, когато ползването на съсобственика е повече от това, което му се полага по силата на споразумението, независимо от идеалната му част.

Надлежни страни по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, както и на иска по чл. 30, ал. 3, са лица, които са имали качеството съсобственици през посочения в исковата молба период, през който е била ползвана общата вещ. Последващо прехвърляне на идеалната част от съсобственик (независимо дали е ползвалият вещта или лишеният от ползване), не се отразява на материалноправната му легитимация по иска45.

Ако основанието по чл. 31, ал. 2 ЗС е доказано (т.е. установено е, че страните имат качеството съсобственици и едната страна е лишила другата от ползването на общата вещ, което й се полага), искът не може да бъде отхвърлен поради недоказаност на размера на дължимото обезщетение46. В такъв случай съдът, на основание чл. 162 ГПК, ще следва да определи обезщетението по своя преценка или служебно да назначи вещо лице, което да даде заключение за размера на пазарния наем47.

 

4. Производство по чл. 32, ал. 2 ЗС

Според чл. 32, ал. 1 ЗС „общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ”. Следователно въпросите относно ползването и управлението на съсобствената вещ се решават от мнозинството съсобственици, изчислявано не според броя им, а според притежаваните от тях идеални части. Според ал. 2 на същия член, когато не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, районният съд, по искане на който и да е от съсобствениците, решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно, назначава управител на общата вещ.

В производството по чл. 32, ал. 2 ЗС не се решават спорове за собственост между страните, а само им се оказва съдействие за определяне начина на ползването на общата вещ, с оглед на което производството не се определя като спорно и исково, а като спорна съдебна администрация48. В него съдът не осъществява правораздаване и не решава правен спор, а замества липсващото мнозинство от съсобственици и постановява това, което то е следвало да реши с оглед най-целесъобразното използване на общата вещ49. Разпределението на ползването на процесната вещ между страните е предоставено на безспорното установяване на съсобствеността между тях50. Обаче съдебното решение, с което се разпределя ползването, не формира сила на пресъдено нещо между страните по въпроса за собственическите им права, тъй като същото не решава спор за собственост51.

Страни в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС са лицата, които имат качеството на съсобственици на съответната вещ. Молбата по чл. 32, ал. 2 ЗС може да бъде подадена както от отделен съсобственик, така и от мнозинството съсобственици, като във втория случай подаването на молбата от тях е достатъчно, за да се приеме, че мнозинството не е в състояние да вземе решение за управлението на общата вещ и на това основание производството е допустимо52.

Надлежни ответници са всички останали съсобственици. В производството по чл. 32, ал. 2 ЗС съсобствениците са задължително необходими другари предвид необходимостта при разпределяне на ползването да бъдат съобразени правата на всички, а това обуславя задължителното им участие в производството53. Това ще рече, че съдът е длъжен да следи служебно за участието на всички съсобственици в производството и при констатиране, че молбата не е насочена срещу всички останали съсобственици, да даде указания на ищеца да поправи този недостатък по реда на чл. 129 ГПК, като при неизпълнение на указанията върне исковата молба54Конкретният начин на разпределяне на ползването не е нужно да бъде посочен в молбата по чл. 32, ал. 2 ЗС, а се определя от съда по целесъобразност, както би взело решение и самото мнозинство. Ако все пак молителят е заявил искане за начин, по който да се ползва имотът, съдът не е обвързан от него55.

 

В рамките на съдебната практика са изведени няколко критерии, които трябва да се съблюдават при извършването на преценката за целесъобразност. При разпределяне на ползването на дворно място съдът следва да вземе предвид съществуващото в момента фактическо положение, включително и извършените от съсобствениците подобрения. Без значение са обаче бъдещите предвиждания или изменения на плана за застрояване на имота56. При разпределянето на ползването на движими съсобствени вещи следва да се вземат предвид тяхното предназначение и нуждите на съсобствениците57. Разпределението на ползването, което извършва съдът по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, следва да е съобразено не само с квадратурата на общия имот и идеалните части на съсобствениците, а и с ползите от определените дялове58. Следва да се съобразяват и индивидуалните собственически права върху намиращите се в имота постройки, които се изключват от разпределението, като за сметка на това на останалите съсобственици се предоставя по-голям дял от незастроената част59, респ. притежаващият по-малка застроена площ получава в дял по-голяма свободна площ60.

По реда на чл. 32, ал. 2 ЗС може да се разпредели ползването на две или повече съсобствени вещи, при което е възможно всеки съсобственик да получи за изключително ползване отделна вещ61. Предоставеното по този ред ползване представлява реализация на правото на съсобственика да ползва общата вещ съобразно предназначението й, а не самостоятелно вещно право на ползване по чл. 56 ЗС. Следователно е недопустимо съсобственикът да придобие по давност правото на ползване върху частта, предоставена му по силата на съдебното решение, тъй като той си остава владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите съсобственици62.

Веднъж решен въпросът за начина на използване на общата вещ от съсобствениците или от съда по реда на чл. 32, ал. 2 СЗС, този въпрос може да бъде пререшаван при настъпило изменение на фактическото положение.

Интерес буди въпросът с какви правни възможности разполага съсобственик, който бъде изключен от ползването на имота по решение на мнозинството. Съдебната практика приема63, че такъв съсобственик може да претендира заплащане на обезщетение за ползването на идеалната му част по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС, както и да иска разпределянето на ползването на общия имот по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС64.

Спорно е в практиката дали решението по чл. 32, ал. 2 ЗС има значението на изпълнително основание, респ. дали въз основа на него съсобствениците могат да се снабдят с изпълнителен лист. По-старата практика приема, че решението по чл. 32, ал. 2 не е изпълнително основание, а следва да се предяви ревандикационен иск по чл. 108 ЗС65. По новата практика66 приема, че макар и да не е осъдително, решението по чл. 32, ал. 2 ЗС по същество е изпълнително основание и въз основа на него може да се изкара изпълнителен лист. Това разрешение, макар и формално да не намира опора в закона, е по-справедливо, тъй като в противен случай съсобственикът ще трябва да води два процеса67, а и успешното провеждане на ревандикационният иск съвсем не е сигурно с оглед проблема за „дяволското доказване”.

 

5. Иск по чл. 33, ал. 2 ЗС

Чл. 33, ал. 2 ЗС урежда правото на изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот. Идеята на този институт е да се осигури консолидация на вещта в по-малък брой съсобственици. Поначало всеки титуляр на право на собственост може свободно да се разпорежда с правото си. Когато обаче предмет на правото е идеална част от недвижим имот, съсобственикът не може да я продаде на трето лице, преди да предложи на останалите участници в общността да я изкупят при същите условия. Ако не изпълни това изискване, продажбата в полза на третото, външно на съсобствеността лице, ще е действителна, но всеки от останалите съсобственици ще има правото да предяви срещу страните конститутивен иск (правото на изкупуване е потестативно) за изкупуване, при чието уважаване той ще встъпи в продажбеното правоотношение на мястото на купувача и ще придобие продадената идеална част от имота при действително уговорените между страните условия, които може да са различни от посочените в нотариалния акт за продажба68.

Сключването на договор за покупко-продажба в нарушение на изискването на чл. 33, ал. 1 ЗС не е основание за нищожност на сделката, а само поражда в полза на останалите съсобственици потестативното право да изкупят продадената идеална част, като встъпят в продажбеното правоотношение69.

Упражняването на правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС обаче не е безусловно, а е обусловено от наличието на определени предпоставки. На първо място изкупуването се отнася само до недвижими имоти без оглед какъв е вида на недвижимия имот – сграда, постройка, поземлен имот и пр. (арг. от чл. 33, ал. 1 ЗС). Възможността за изкупуване обаче е изключена що се отнася до общите части от сграда – етажна собственост, тъй като участието в общите части е неделимо от правото на собственост върху конкретния жилищен или друг обект в сградата и то не може да бъде предмет на самостоятелна прехвърлителна сделка70. Практиката изключва приложението на чл. 33 ЗС и в случаите, когато в съсобствен поземлен имот съществуват отделно сгради, принадлежащи на различни собственици и всеки от тях желае да продаде собствената си сграда заедно със съответните идеални части към мястото71.

На второ място предпоставка за изкупуването е идеалната част да бъде прехвърлена не чрез каква да е сделка, а с договор за покупко-продажба по чл. 183 и сл. ЗЗД. При всички останали транслативни сделки strictо jure право на изкупуване не възниква. Все пак следва да се отбележи съществуването на мнение72, че на продажбата по чл. 33, ал. 1 ЗС се приравнява и договорът за замяна срещу родово определени вещи, тъй като при него насрещната престация също е заместима и делима.

На трето място правилото по чл. 33 ЗС намира приложение само, когато продажбата е извършена на трето лице, което не е съсобственик. Ако дела е продаден на съсобственик, правилото по чл. 33 ЗС е спазено и възможността останалите да изкупуват е изключена, дори и идеалните им части да са по-големи от тази на предпочетения за купувач съсобственик73. Продаващият дела си съсобственик е свободен в избора си на кого от другите съсобственици да го предложи най-напред.

На четвърто място, сключеният договор за покупко-продажба между съсобственика и третото лице трябва да е действителен, тъй като ако е нищожен, няма да имаме продажбено правоотношение и съсобственикът-изкупвач няма да има в какво да встъпи 74.

На пето място, за да се допусне изкупуването по чл. 33, ал. 2 ЗС, трябва да е налице някое от следните нарушения:

а) Да не е спазено условието по чл. 33, ал. 1 ЗС идеалната част да е предложена за продажба на всички останали съсобственици. Законът не поставя никакви изисквания относно формата и начина, по който да стане това предлагане. Поканата до останалите съсобственици може дори да е под формата на предварителен договор.75 Единственото изискване, което поставя законът, е да са осигурени писмени доказателства във връзка с извършеното предлагане, които да се представят пред нотариус. Нарушение в тази хипотеза ще е налице, когато изобщо липсва покана на останалите съсобственици или не са поканени всички съсобственици, а само някои от тях и те са отказали, а останалите не са били поканени, защото току-виж е можело и да приемат и т.н. Важно е да се отбележи, че самото отправяне на предложение за изкупуване не означава наличие на писмена покана, ако предложението не е получено от адресата76.

б) Нарушение ще има и когато третото лице купи частта на съсобственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици (чл. 33, ал. 2 ЗС). Такова нарушение ще е налице, когато е направено предложение на останалите съсобственици, но при такива условия, които са по-неизготни от условията, при които е сключена сделката с третото лице (цена, условия във връзка плащането, разноските и пр.). Привидността може да бъде и под формата на относителна симулация (пр. чрез договор за дарение се прикрива продажба). Симулацията може да се установи с нарочен установителен иск, с който искът за изкупуване да се съедини или като преюдициален въпрос по отношение на иска за изкупуване77.

в) Пред нотариуса да е представена декларация с невярно съдържание, че идеалната част е предложена на останалите съсобственици и никой от тях не е искал да я придобие. В този случай тази декларация не се ползва с материална доказателствена сила в процеса, поради което истинността й не подлежи на оспорване78.

На шесто място условие за предявяване на иска за изкупуване е да не е изтекъл двумесечният преклузивен срок, установен в чл. 33, ал. 2, изр. 2 ЗС, за спазването на който съдът следи служебно. Законът за собствеността постановява, че този срок започва да тече от момента на сключване на договора за покупко-продажба. Съдебната практика обаче плътно се придържа към едно друго разбиране, а именно, че когато спрямо другите съсобственици не е била отправена, респ. получена покана или подписите под представената пред нотариуса покана са подправени, срокът тече от узнаването на сделката79 (Спорно е доколко е издържано това разрешение. На първо място, то очевидно е contra legem, тъй като чл.33, ал. 2 ЗС кристално ясно сочи началния момент на срока, а именно сключването на договора за продажба. На второ място, поставянето на началото на срока в зависимост от узнаването на сделката е донякъде логично за договор, който не подлежи на вписване, но договорите за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти се вписват в имотния регистър, който е публичен.)

Надлежен ищец по иска за изкупуване е съсобственик на недвижим имот, дял от който е прехвърлен чрез продажба в полза на трето лице. Изкупуването по чл. 33, ал. 2 ЗС ползва само съсобственика, предявил иска, но няма пречка исковата молба да бъде подадена от повече съсобственици в качеството им на обикновени другари.

Надлежни ответници са продавачът-съсобственик и третото лице-купувач, като в процеса те имат положението на необходими другари, като това е обусловено от необходимостта от постановяване на еднакво решение по отношение на ответниците80.

При уважаване на иска ищецът встъпва в правата и задълженията на купувача по договора за продажба и на това основание дължи на продавача остатъка от продажната цена, която още не му е заплатена, а на купувача – възстановяване на заплатеното81. Въпреки че искът е конститутивен, практиката приема, че в решението съдът е длъжен да посочи какви суми дължи ищецът на ответниците по силата на изкупуването82.

 

6. Иск по чл. 34, ал. 1 ЗС

Чл. 34 ЗС урежда иска за делба на съсобствена вещ. Този иск е с конститутивен харакер, тъй като правото да се иска делба на съсобствена вещ е потестативно. Това право не се погасява по давност, дори и да има уговорка в противен смисъл (арг. от чл. 34, ал. 3 ЗС)..

Съдебната делба е уредена като особено исково производство в чл. 341-355 ГПК. Производството по съдебна делба минава през две фази: фаза по допускане на делбата и фаза по извършване на делбата.

В рамките на първата фаза се установява въпросът за собствеността, обхватът на имуществото, което ще се дели и квотите на всеки един от съделителите, т.е. това е една фаза по подготовка за извършване на същинската делба (арг. от чл. 344 ГПК).

Втората фаза се свежда до извършване на самата делба. Тук са възможни няколко варианта. Първият вариант е да се предостави вещ в еднолична собственост на всеки от съделителите (поставяне в дял), ако делбената маса позволява това. Това става с акт на възлагане от страна на съда.

Ако делбената маса не съдържа вещи, позволяващи да се обособи реален дял за всеки от съделителите, т.е. ако вещта е неподеляема, има две възможности за извършване на делбата. Първата възможност е вещта да се изнесе на публична продан, като съделителите получат равностойността на своя дял от получената сума, като процедурно е възможно съделител да участва при наддаването в публичната продан и да изкупи имота (арг. от чл. 348 ГПК). Вторият вариант е свързан с възможността да се иска възлагане в дял на един от съделителите на неподеляемо жилище и уравняване на съответния дял на останалите съделители (арг. от чл. 349 ГПК).

 

7. Петиторни искове между съсобственици

Ревандикационният иск по чл. 108 ЗС намира приложение в отношенията между съсобственици в определени хипотези. На първо място83 съсобственик може да предяви иск по чл. 108 срещу друг съсобственик, който го лишава изцяло от владението на общия имот, за да получи идеална част от него. Освен това, ако някой съсобственик бъде изключен от ползването на имота по решение на мнозинството от съсобствениците, той може да предяви ревандикационен иск за предаване на идеалната му част84.

Негаторният иск по чл. 109 ЗС също може да се предявява между съсобственици. При осъществяване на неоснователни действия от страна на един от съсобствениците на определена вещ, които действия пречат на друг съсобственик да упражнява правата си върху последната, съсобственикът, чиито права са нарушени, може да се защити като предяви негаторен иск по чл. 109 ЗС85Възможност за предявяване на негаторен иск е призната и в полза на етажния собственик в случаите, когато с решение на общото събрание на етажната собственост или с неоснователни действия на нейните органи последните пречат на етажния собственик да упражнява правото си на собственост върху общите части на сградата86. С негаторен иск може да се защитава съсобственик и когато друг съсобственик построи незаконен строеж87.

Между съсобственици може да се предявяват и установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК в определени хипотези. Така, например, може да се предяви установителен иск за обема на притежаваните в съсобствения имот идеални части88. Правният интерес от предявяването на подобен иск се обосновава със значението, което дяловете в съсобствеността имат с оглед заплащането на данъци, при упражняване правото на ползване, както и при разпределяне на разноските по общия имот89.

 

8. Посесорни искове между съсобственици

Върховният съд в своята практиката признава принципната възможност исковете за защита и възстановяване на нарушено владение да бъдат предявени и от съсобственик против съсобственик90. Тъй като всеки съсобственик е владелец за своята идеална част, а ако упражнява фактическа власт върху цялата вещ, е и държател на идеалните части на останалите съсобственици, той ще разполага с исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС за своята идеална част и с иска по чл. 76 ЗС за идеалните части на останалите съсобственици91.

 

Бележки под линия:

1 Вж. Сарафов, П. Лекционен курс по Вещно право, СУ, 2011 г.

2 Вж. решение № 486 ОТ 09.04.1992 г., IV г. о. на ВС.

3 Вж. Венедиков, П. Ново вещно право. С., 1999, с. 83.

4 Вж. Василев, Л. Българско вещно право. С., 1995, с. 25-26.

5 За различните теории относно съсобствеността вж. Боянов, Г. Вещно право. С., 2004, с. 175-177.

6 За правния режим на съсобствеността, възникваща при гражданското дружество вж. Ставру, С., Въпроси на българското вещно право, С., 2010, с. 144-148.

7 Вж. Бобатинов, М., Влахов, Кр., Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 108.

8 Вж. Велинов, Л. Етажна собственост. С., 2003, с. 67.

9 Вж. Ставру, С., Въпроси на българското вещно право, С., 2010, с. 98.

10 Вж. решение № 773 от 10.11.1986 г., I г.о., ВС.

11 Вж. Бобатинов, М., Влахов, Кр., Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 70.

12 Вж. определение № 333 от 25.03.2004 г., IV г.о. на ВКС.

13 Вж. решение № 512 от 15.09.1987 г., I г.о. на ВС; решение № 891 от 03.04.1970 г., I г.о. на ВС; решение № 249 от 28.01.1957 г., IV г.о. на ВС.

14 Вж. Бобатинов, М., Влахов, Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 71.

15 Вж. решение № 1648 от 22.10.1998 г., IV г.о. на ВКС; решение № 83 от 10.02.2000 г., IV г.о. на ВКС.

16 решение № 87 от 13.01.1962 г., I г.о. на ВС.

17 Вж. Ставру, С., Въпроси на българското вещно право, С., 2010, с. 850.

18 Вж. решение № 512 от 15.09.1987 г., I г. о. на ВС.

19 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 74.

20 Вж. Венедиков, П. Ново вещно право. С., 1999, с. 91, под линия.

21 Вж. в този смисъл Боянов, Г. Вещно право. С., 2004, с. 183.

22 Вж. Ставру, С., Въпроси на българското вещно право, С., 2010, с. 851.

23 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 74.

24 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 72.

25 Вж. постановление № 1 от 28.05.1979 г., на Пленума на ВС.

26 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 73.

27 Вж. постановление № 6 от 27.12. 1974 г., на Племуна на ВС.

28 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 74.

29 Вж. Сарафов, П. Ограничения при упражняване на правото на собственост. Съвременно право, 1999, №1.

30 Вж. решение № 3114 от 23.12.1964 г., I г.о. на ВС; решение № 1369 от 18.04.1983 г., I г.о. на ВС; решение № 512 от от 15.09.1987 г., I г.о. на ВС; определение № 333 от 25.03.2004 г., IV г.о. на ВКС.

31Вж. решение № 512 от 15.09.1987 г., I г.о. на ВС.

32 Вж. решение № 392 от 12.03.1962 г, I г.о. на ВС.

33 Вж. решение № 504 от 08.07.2005 г., I г.о. на ВС.

34 Вж. решение № 2254 от 22.09.1972 г., I г.о. на ВС относно погасяването по давност на задължението по чл. 31, ал. 2 ЗС.

35 Вж. решение № 1037 от 10.04.1979 г., I г.о. на ВС; решение № 721 от 28.10.1992 г., I г.о. на ВС.

36 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 78.

37 Вж. решение № 711 от 02.04.1956 г., IV г.о. на ВС.

38 Вж. решение № 344 от 17.05.1976 г., III г.о. на ВС; решение 405 от 29.06.1977 г., III г.о. на ВС.

39 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 77.

40 Вж. решение № 163 от 20.03.2002 г., I г.о. на ВКС. Там съдът приема, че след като ищецът е бил снабден от ответника с ключ от лекия автомобил, обект на съсобственост между него и ответника, и този автомобил е бил паркиран пред жилищния блок на ищеца, не е налице лишаване от ползване, при все това, че ищецът не е ползвал реално автомобила. Важното е, че е имал такава възможност.

41 Вж. решение № 721 от 28.10.1992 г., I г.о. на ВС.

42 Вж. решение № 73 от 29.01.1985 г., I г.о. на ВС.

43 Вж. решение № 557 от 01.12.1988 г., I г.о. на ВС.

44 Вж. решение № 2027 от 02.08.1979 г., I г.о. на ВС.

45 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 79.

46 Вж. тълкувателно решение № 129 от 30.06.1986 г., ОСГК на ВС.

47 Вж. т. 10 от тълкувателно решение № 1 от 2000 г., ОСГК на ВКС.

48 Вж. решение № 837 от 12.07.1999 г., IV г.о. на ВКС.

49 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 82.

50 Вж. решение № 1316 от 26.10.2011 г., IV г.о. на ВКС.

51 Вж. решение № 1132 от 14.04.1982 г., I г.о. на ВС; решение № 1529 от 30.07.2003 г., IV г.о на ВКС.

52 Вж. решение № 1410 от 12.07.1995 г, IV г.о. на ВС; решение № 494 от 10.07.1996 г., IV г.о. на ВС.

53 Вж. решение № 189 от 11.05.1989 г., IV г.о. на ВС; решение №1804 от 30.11.1999 г., IV г.о. на ВКС.

54 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 87.

55 Вж. Василев. Л. Българско вещно право. С., 1995, с. 66, както и Бобатинов, М., Влахов., Кр. Вещно право.Практически проблеми. С., 2007, с. 86.

56 Вж. решение № 899 от 25.10.1985 г., IV г.о. на ВС.

57 Вж. решение № 1990 от 25.11.2002 г., IV г.о. на ВКС.

58 Вж. напр. решение № 243 от 07.02.1977 г, I г.о. на ВС.

59 Вж. решение № 95 от 30.01.1974 г. и решение № 39 от 10.01.1977 г., I г.о. на ВС.

60 Вж. решение № 1603 от 11.10.1999 г., IV г.о. на ВКС.

61 Вж. решение № 1548 от 1976 г., I г.о. на ВС.

62 Вж. решение № 14 от 31.01.2006 г., IVa г.о. на ВКС.

63 Вж. решение № 156 от 12.01.1971 г., I г.о. на ВС.

64 Вж. решение № 86 от 19.12.1975 г., на ВС; решение № 659 от 07.04.1998 г., V г.о. на ВКС.

65 Вж. решение № 2234 от 28.09.1964 г., I г.о. на ВС.

66 Вж. решение № 20 от 2001 г., IV г.о. на ВС.

67 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 91.

68 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 92.

69 Вж. решение № 2891 от 27.11.1956 г., IV г.о.; решение № 1472 от 28.06.1966 г., I г.о. на ВС; решение № 1004 от 28.12.1999 г., II г.о.; решение № 1820 от 12.12.2001 г., IV г.о. на ВКС.

70 Вж. решение № 61 от 05.05.1959 г.; решение № 522 от 14.05.1999 г.; решение № 52 от 14.03.2000г.

71 Вж. тълкувателно решение № 45 от 01.04.1960 г., ОСГК на ВС.

72 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 95.

73 Вж. решение № 1512 от 18.10.1999 г., IV г.о. на ВКС.

74 Вж. решение № 442 от 09.04.1992 г., IV г.о. на ВС и решение № 910 от 12.10.1995 г., II г.о. на ВС.

75 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 99.

76 Вж. решение № 261 от 14.02.1961 г., I г.о. на ВС.

77 Вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 95.

78 За характера на декларацията и нейното значение в процеса вж. Бобатинов, М., Влахов. Кр. Вещно право. Практически проблеми. С., 2007, с. 98.

79 Вж. решение № 72 от 01.07.1959 г., ОСГК на ВС; решение №1470 от 05.06.1964 г., I г.о., решение № 100 от 01.03.1995 г., IV г.о. на ВС.

80 Вж. решение № 412 от 24.04.1985 г., I г.о. на ВС.

81 Вж. решение № 2762 от 06.12.1965 г., I г.о. на ВС.

82 Вж. решение № 1771 от 1994 г., IV г.о. на ВС.

83 Вж. решение № 2048 от 1995 г., IV г.о. на ВС.

84 Вж. решение № 156 от 12.01.1971г., I г.о. на ВС.

85 Вж. решение № 139 от 23.11.1985 г., ОСКГ на ВС.

86 Вж. решение№ 530 от 1993 г., IV г.о. на ВС.

87 Вж. Атанасова, Ст. Защита правото на собственост при незаконни строежи. – собственост и право, 2001, № 1, ЕПИ On line.

88 Вж. решение № 10 от 22.02.1995 г., IV г.о. на ВКС. В този смисъл вж. също Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. С., 2000, с. 11.

89 За установителните искове между съсобственици вж. по-подробно Ставру, С., Въпроси на българското вещно право, С., 2010, с. 848.

90 Вж. решение № 3530 от 30.11.1981 г., I г.о. на ВС.

91 Вж. Ставру, С., Въпроси на българското вещно право, С., 2010, с. 857.

Свързани публикации:

Вещно право, Граждански процес ,

7 comments


  1. Галин Кутиев

    Поздравления за статията!
    Интересно ще е да проследим как ще се развие практиката относно иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС след постановяването на ТР по т.д. № 7/2012г. ОСГК – ВКС.

  2. delyan nedev

    Поздравления ! Поставените въпроси са много и с интерес бих прочел нови неща на автора, които доразвиват и доизясняват някои от тях :)

  3. fen

    интересно ще бъде и произнасянето по т.д. 13/2012 г. на ВКС, където е псотавен слдният въпрос:
    Допустимо ли е да се иска разпределение ползването на съсобствена вещ по реда на чл.32, ал.2 ЗС от съсобственик, притежаващ сам повече от половината от общата вещ?

  4. Вл. Димов

    Здравейте г-н Ставру,
    Струва ми се, че е налице противоречие между изводите ви по т. 2, цитирам “Тук приложение следва да намери непрестационната кондикция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не престационната по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се дължи действително изразходеното, докато по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи по-малката сума между обедняването и обогатяването25.” и т. 9 от ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 28.05.1979 Г., ПЛЕНУМ НА ВС.
    Имам предвид хипотезата на неоснователно обогатяване вр. чл. 74 ал. 1 ЗС.
    Как бихте коментирали?

    • Здравейте, г-н Димов,

      Статията не е моя, а на Траян Таргов – с нея той участва на конкурс за студентски разработки.

      Надявам се той да Ви отговори на поставения от Вас въпрос.

      Поздрави,

      Стоян Ставру

  5. Р.Е.

    Здравейте! Покана по чл.31, ал.2 е изпратена от третия съсобственик до единия от двама съпрузи – всеки от тях също съсобственик и едновременно ползуватели на имота за лични нужди. Съдът е счел, че искът срещу втория съпруг, на когото няма пратена нарочна покана е неоснователен, защото не е поканен. Отгоре на това съпрузите претендират – всеки в отговора на ИМ, че съсобственик била само съпругата, макар дяловете да са придобити по време на брака, тъй като средствата за закупуването били нейни лични… Затова: с покана, отправена до единия съпруг – съсобственик и ползувател може ли да приемем, че и другият съпруг със същите качества, е поканен надлежно? Имам предвид, че тези съсобственици, освен като такива, имат качеството и на съпрузи и едновременно и на ползуватели на имота. Поздрави!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>