Искове за признаване за установено, че длъжникът не дължи поради погасяване по давност на вземането

 

1. Увод в проблема

В съдебната практика се предявяват искови молби от длъжника по едно облигационно правоотношение, с които той моли съда да признае за установено, че не дължи на кредитора претендирана от последния сума поради това, че вземането се е погасило по давност.

Такива искове обикновено се предявяват срещу доставчик на комунални услуги – дружества за продажба на ел. енергия, топлинна енергия, водоснабдяване, телекомуникационни услуги и др., с оглед обстоятелството, че съгласно Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС, вземанията на сочените кредитори представляват „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и се погасяват с кратката тригодишна давност и практиката на такива дружества да не „отписват“ от партидата на длъжника стари задължения.

Ищецът не оспорва, дори изрично признава, че е получил доставената от кредитора услуга и че последният е имал вземане за стойността й, но твърди, че поради бездействието на кредитора да потърси събиране на вземането в предвидения от закона давностен срок вземането се е погасило по давност и затова длъжникът предявява отрицателен установителен иск да бъде признато за установено, че не дължи на своя кредитор сумата, на която се равнява вземането.

Ищците изтъкват различни факти, с които се опитват да обосноват правен интерес от тези искове:

- кредиторът изпраща писма, фактури и изобщо покани за плащане на погасените по давност суми, което било достатъчно, за да обоснове правния интерес от иска;

- кредиторът отказва да приеме на каса плащане на непогасените по давност, по-нови задължения, а искал да бъдат платени старите, погасени по давност задължения, поради което предявеният иск бил средство да се принуди кредиторът да „отпише“ старите задължения;

- длъжникът си проверява на интернет страницата на кредитора задълженията по открита от кредитора „партида“ и там фигурират старите, погасени по давност задължения, което му създавало душевни терзания, а с уважаването на иска се целяло да бъдат отписани старите задължения;

- в бъдеще кредиторът можел да образува заповедно дело, по което длъжникът да пропусне да направи възражение, включително поради връчване на заповедта по реда на чл. 47 ГПК, поради което ищецът „превантивно“ правел възражение за давност, което можело да стане само по исков ред, и т.н.

Преди да обсъдя въпроса в кои случаи би бил налице правен интерес у длъжника за предявяване на такъв иск, се налага да разгледам принципния въпрос за естеството на иска в рамките на системата от искове, достъпни на правните субекти за защита на техните субективни граждански права у нас.

 

2. Искова защита

Българското право познава три вида искове – осъдителни (чл. 124, ал. 1, пр. 1 ГПК), установителни (чл. 124, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК) и конститутивни (чл. 124, ал. 3 ГПК). Установителните искове могат да имат за предмет съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право.

Съобразно общоприетото и господстващо становище в правната теория (вж. вместо всички Велинов, Л. Погасителната давност по българското частно право. С., 2007, с. 14-27) и в съдебна практика (мотивите на т. 6, абз. 3 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС) погасителната давност е материалноправен институт, изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение – чл. 118 ЗЗД.

От това не следва, че искове за признаване за установено, че длъжникът „не дължи“ поради погасяване по давност на вземането на кредитора, са недопустими. Ако длъжникът поддържа тезата, че след погасяването по давност кредиторът губи субективното си право на вземане, т.е. че изтеклата давност води до прекратяване изобщо на субективното право на кредитора, искът е допустим и съдът по съществото на спора следва да отговори на доводите на ищеца.

От това следва обаче, че иск за признаване за установено несъществуването на вземането на кредитора е неоснователен. Искът е неоснователен на самите твърдения, при които е предявен – вземането продължава да съществува, но е придобило ново качество – станало е естествено вземане. Макар в съдебната практика да битува диспозитивът на отрицателните установителни искове за вземания „не дължи“, такъв диспозитив ГПК не познава – предмет на отрицателния установителен иск е несъществуването на едно право, на едно вземане.

Струва ми се, че исковете при останалите наведени от длъжника твърдения за наличие на правен интерес са недопустими:

Изпращането на писма, фактури и изобщо покани за плащане на погасените по давност суми от кредитора свидетелства, че кредиторът поддържа, че има такова вземане към длъжника. Но по това спор няма – и длъжникът признава, че такова вземане е налице, а оспорва само че то впоследствие е погасено по давност. Право на кредитора е да кани длъжника сутрин, обед и вечер да му плати и погасените по давност вземания, а на преценката на длъжника е дали да плати тези съществуващи вземания. Фактът, че кредиторът кани длъжника да плати погасени по давност вземания, не означава, че кредиторът оспорва те да не са погасени по давност – напротив, кредиторът е пределно наясно, че тези вземания са погасени по давност, но продължава да се надява да получи плащане от длъжника – което е негово право.

Несериозно е да се поддържа, че душесмутът на длъжника от това, че кредиторът не е отписал счетоводно погасените по давност е достатъчно за предявяване на иск за признаване за установено, че длъжникът „не дължи“ задълженията, които длъжникът си следи в интернет страницата на кредитора.

Несериозно е да се поддържа, че е налице правен интерес от „превантивното“ възражение за давност чрез отрицателен установителен иск от длъжника пред възможно бъдещо заповедно дело на кредитора. Обосноваване на интерес от съдебно установяване на погасяването по давност на вземанията, предмет на предявените искове, с твърдения за бъдеща небрежност, свързана с пропускане от страна на длъжника на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК при евентуално развило се заповедно производство, е лишено от правни съображения (решение № 63 от 24.02.2015 г. по в.т.д. № 83/2015 г., Окръжен съд-Варна), тъй като възражението за давност е отбранително средство на длъжника, а бъдещата, хипотетична небрежност на длъжника не може да го ползва.

 

3. Положителен установителен иск за правно качество „естествено“ на вземането

Правен интерес от самостоятелното установяване погасяването по давност на вземания, т.е. на правното качество „естествено“ на задължението, съществува при исковете по чл. 254 ГПК (отм.) по отношение на вземания на ответника, за които е издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.), тъй като с тези нарочно уредени в закона искове се парира изпълнителната сила на несъдебното изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес (неслучайно, преди изричното им уреждане в ГПК (отм.) като установителни, в по-старата доктрина при действието на ЗГС от 1930 г. е преобладавал възгледът, че исковете не са установителни, а конститутивни – за постановяване не недължимост на вземането или погасяването му по давност, а за прекратяване на изпълнителния процес – вж. спора у Сталев, Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. С., 1948, с. 183 и сл.).

Исковете, които коментирам тук, не са такива, тъй като ищецът не твърди ответникът да се е снабдил с изпълнителен лист на основание извлечение от счетоводните си книги при действието на ГПК (отм.). Недопустимостта на искове за „недължимост“ на суми поради погасяване по давност, за които не е издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.), се поддържа и в най-новата доктрина – Тихолов, Ст. Върху основните схващания за същността на погасителната давност по Закона за задълженията и договорите в българската правна теория след 1947 г. – Адвокатски преглед, 2015, № 4-5, с. 41, бел. № 12.

Правен интерес от самостоятелното установяване погасяването по давност на вземания, т.е. на правното качество „естествено“ на вземането, би могъл да се признае и ако действително между страните по материалното правоотношение – кредитор и длъжник – съществува спор относно това дали един вземания са погасени по давност, т.е. ако кредиторът освен че иска от длъжника и го кани извънсъдебно да плати едни вземания, твърди и, че те не са погасени по давност, а длъжникът отказва да плати именно защото счита, че те са погасени по давност. Намирам, че е допустим иск за признаване за установено в отношенията между кредитор и длъжник, че вземанията на първия са станали естествени, тъй като макар да съществуват, са погасени по давност. Вярно е, че такъв иск за установяване на правното качество на едно вземане не е изрично предвиден в чл. 124, ал. 1 ГПК (искът не е за признаване несъществуването на право на принудително изпълнение за погасените по давност вземания на кредитора, защото това право не е гражданско субективно право, а гражданският съд може да разглежда спорове само за такива права), но за допустимостта му не намирам основания за съмнения. Правната квалификация на един такъв иск би била чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК, т.е. той би бил положителен установителен иск.

Правен интерес от такъв иск обаче не може да бъде изведен от твърденията на ищеца, че ответникът отказва да приеме на каса плащане на непогасените по давност, по-нови задължения, а иска да бъдат платени старите, погасени по давност задължения. Подобно поведение на кредитора представлява хипотеза на забава на кредитора, срещу последиците на които законът дава достатъчно права на длъжника – чл. 96-98 ЗЗД. То може да представлява и злоупотреба с монополно положение, но не обосновава правен интерес от иск пред гражданския съд, освен ако кредиторът не твърди действително, че вземанията не са погасени по давност. Правен интерес от установителен иск е налице при правен спор, т.е. разногласие в правните становища на страните по правоотношението относно съществуването на правото или неговите правни качества.

 

4. Заключение

В заключение е видно, че искове за „недължимост“ на парични задължения поради тяхното погасяване по давност биха били в огромното число или недопустими, или неоснователни. Същевременно такива искове никак не са малобройни в съдебната практика. На какво дължим това? Има няколко причини.

Голяма част от страните и по-скоро адвокатите по инерция продължават на предявяват такива искове (а някои съдилища и да ги уважават!) при спомена за исковете по чл. 254 ГПК (отм.) по отношение на вземания на ответника, за които е издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.), които искове обаче, освен че са изрично предвидени в закона, имат съвършено различно предназначение и функция от исковете, които коментирам в статията.

Друга част от страните и по-скоро адвокатите предявяват такива искове, неразбирайки същността на погасителната давност като отбранително средство за защита на длъжника по едно облигационно правоотношение, а не като „нападателно“ такова, което може да послужи за предявяване на иск.

Накрая има страни и по-точно адвокати, които предявяват такива искове с пълното съзнание, че те са злоупотреба с право. Искови молби с ответник монополист на битово-комунални услуги и с искане за „отписване на погасени по давност задължения“ зачестиха след изменението на минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. с ДВ, бр. 28 от 28.03.2014 г.

Очевидно е, че подобни искови молби се предявяват нерядко с цел да се спечелят разноски за адвокатски хонорар на гърба на ответника монополист на битово-комунални услуги: след като не може да има спор коя е приложимата норма за поределяне на давностния срок при наличието на Тълкувателно решение по въпроса и след като кредиторът действително кани длъжника да плати погасените по давност задължения, очакването е, че това е достатъчно за уважаване на отрицателния установителен иск за „недължимост“ на вземанията и автоматично (чл. 78, ал. 1 ГПК) присъждане на разноски. Очакването е за спечалване на лесно от правна и фактическа страна дело и на разноски на гърба на монополиста. В действителност, тези искове в големия брой случаи са очевидно недопустими и срещу предявяването им съдилищата трябва своевременно да реагират.

Свързани публикации:

Васил Петров

About Васил Петров

Доктор по административно право и административен процес, съдия в Софийски районен съд.
Граждански процес, Облигационно право , ,

50 comments


  1. Георги Георгиев

    Г-н Съдия,

    Вече забелязвам тенденция практиката в някои съдилища да се ориентира в сочената от Вас посока. И то “на общо основание”, без да се разглеждат по същество другите възражения на длъжника. Примерно без изобщо да се обсъждат възраженията на длъжника, че процесното количество топлоенергия изобщо не е доставено или, че е доставено значително по-малко количество топлоенергия от фактурираното. Случаят с цитираното от Вас решение № 63 от 24.02.2015 г. по в.т.д. № 83/2015 г., Окръжен съд-Варна е точно такъв. Казвам го от първо лице, защото се познавам с адвоката на ищеца и съм наясно с възраженията в ИМ – направени са всички възможни възражения за неизпълнение на задълженията на ТЕЦ-а по договора за доставка при ОУ.

    OK, нека да приемем, че ищецът няма правен интерес да се позовава на давността. Обаче очевидно ищецът има правен интерес да претендира, че не му е доставено процесното количество топлоенергия, поради което не дължи плащане на същото. Т.е. искът е допустим, макар и на основание, различно от давността. ВОС обаче тенденциозно “не е видял” въпросните възражения.

    Подобни случаи ме карат да се питам българският съд, е ли съд изобщо? Делата според закона и доказателствата ли се решават или според кой е адвоката и чий е засегнатия монопол ?!? Е ли работа на съда да “оптимизира” разходите на този и онзи монопол чрез явно неправилни решения по искове с цена под 5 000 лв?!? Защото с тази статия Вие към това призовавате колегите си …

    Ако предявяването на подобен иск е злоупотреба с право на иск /с което няма как да се съглася/, монополистът да се защитава по чл. 3 ГПК. Но решения като цитираното, постановени с ясното съзнание, че са неправилни и необжалваеми, трябва да имат наказателноправни последици.

    Реалната логика на цитираното решение е “Дайте да кажем на адвоката Х, че такива искове с цена под 5 000 лв. са недопустими /без значение какво ще оспорва/, щото до края на годината ще пусне още 300, а пък на нас не ни се гледат”. Повече от притиснително е един съдия да мисли по подобен начин.

    Поздрави,
    Георги Георгиев

    P.S.
    Уточнявам, че не слагам всички съдии под общ знаменател. Има и немалко свестни и грамотни хора.

    • Васил Петров vassil petrov

      Статията не касае случая, в който ищецът оспорва по основание и размер вземането на кредитора. В този случай имаме правен интерес от отрицателен устанвителен иск за несъществуването на вземането – класически учебникарски пример. Искът е допустим.
      Остава да се запитаме обаче какъв е интересът – житейският, а не правният, защото правен интерес определено има (искът е допустим) – от иск за признаване за установено, че не съществува вземане, което е ясно, че е погасено по давност. Т.е., действително има спор дали вземането е в размер на 1 лв., колкото твърди ищецът длъжник, или в размер на 2 лв., колкото твърди ответникът кредитор, но също така е ясно, че какъвто и размер да има вземането, то е много старо и погасено по давност и ищецът няма никакво намерение да го плаща, дори в размера от 1 лв. Отговорът е много прост – желанието на ищеца и/или адвокатът му да спечели едно лесно дело на гърба на ответника + разноски.
      Съдиите, особено тези с по 1200 нови дела на година, ясно осъзнаваме това!
      Съвсем отделен е въпросът, че всеки съдия трябва да си чете внимателно делата и да внимава под какво си слага подписа.

      Поздрави!

      • Dimitrov

        Г-Н СЪДИЯ,

        Очевидно г-н Георгиев опитва да подчертае, че ако има колеги желаещи да направят ОУИ формално допустим, биха могли много лесно да постигнат този ефект като просто добавят в исковата си молба възражения досежно ликвидността и изискуемостта на погасеното по давност притезателно право.

        За мен от статията възникват две групи въпроси, които искрено ме притесняват като гражданин на Република България:

        1. Редно ли е български съдии да пишат статии за допустимост и да се опитват да обвържат допустимостта на иска с ирелевантна категоризация на страните – дружествата в монополно положение, като жертва на процесуални злоупотреби от една страна и безочливи потребители, чиято активна легитимация е употребявана системно от адвокати – сребролюбци от друга страна? Значи ли тази статия, че ако такъв иск бъде предявен срещу търговец на дребно от друг търговец на дребно резултатът е по-обществено приемлив, а ОУИ повече или по-малко допустим? Не е ли един иск допустим или недопустим независимо от субективното отношение на съдията спрямо целеният от ищеца резултат?

        2. Не възприемат ли българските съдии в твърде широк смисъл принципа на служебното начало, след като за постановяване на съдебен акт в производство с предмет установяване изтичането на погасителна давност досежно едно вземане, магистратът разсъждава върху добросъвестното упражняване на правото на иск, наличието на фактически състав по чл. 3 от ГПК и платежоспособността на ответника, без изобщо да е сезиран с такъв спор? Какво означава в тази хипотеза диспозитивното начало – трябва ли един субект на правото да сезира съда с иск, за да получи защита от вреди, причинени от злоупотреба с процесуални права или съдът ще го защити служебно с оглед на неговата платежоспособност? КАКВО СЕ СЛУЧВА С ЕДНА ПРАВОСЪДНА СИСТЕМА, В КОЯТО МАГИСТРАТИТЕ ОСЪЩЕСТВЯВАТ “ГЕНЕРАЛНА ПРЕВЕНЦИЯ” СРЕЩУ ПРЕДПОЛАГАЕМА ЗЛОУПОТРЕБА С ПРОЦЕСУАЛНИ ПРАВА, ЧРЕЗ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА НЕПРАВИЛНИ СЪДЕБНИ АКТОВЕ БЕЗ НАРОЧЕН СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ЗА ТАКАВА ЗЛОУПОТРЕБА? КОЯ Е СЛЕДВАЩАТА СТЪПКА – МОЖЕ БИ ДА БОРИМ КРАЖБИТЕ ЧРЕЗ СЛУЖЕБНО ПРИЧИНЯВАНЕ НА СРЕДНИ ТЕЛЕСНИ ПОВРЕДИ, БЛУДСТВАТА С УБИЙСТВА, БИТОВАТА ПРЕСТЪПНОСТ С ОРГАНИЗИРАНА ТАКАВА … О, последното май е вече налице! Бог да пази България!

        • Dimitrov

          Подчертавам, че с коментара си не визирам персонално автора на статията. Действително съдия Петров не е единствения български магистрат, при когото наблюдавам тенденция да се обсъждат служебно въпроси, които не влизат в предмета на иска, с който съда е сезиран. Случайно или не тази тенденция е изключително осезаема точно по искове с пасивно легитимирана страна – дружество в монополно положение. Не желая да внасям съмнение в добросъвестността на никой български магистрат персонално, просто горната тенденция действително ме тревожи като гражданин.

          Поздрави!

          • Васил Петров vassil petrov

            В статията дружествата за комунално-битови услуги се дават като пример, защото именно при тях се предявяват такива искове. Нито веднъж не съм имал дело, в което търговец на дребно да предяви иск срещу свой съконкрахент за признаване за установено, че вземане е погасено по давност, за сметка на това искове, като визираните в статията, са масови.

      • Георги Георгиев

        Г-н Съдия,

        Житейският интерес е ясен – писнало му на длъжника да работи за жълти стотинки в тая държава и решава да емигрира. Обаче иска да е сигурен, че докато го няма Топлофикация няма да го осъди за вече погасените по давност задължения чрез връчване на заповедта по 410 ГПК чрез залепване.

        Лично на Вас ако не Ви се работят по 1 200 дела на година може просто да напуснете. А не да се чудите как да злоупотребявате със служебното си положение, за да откажете този или онзи адвокат да защитава потребителите. Има още 10 000 варинта за един юрист да изкарва добри пари и без да бъде съдия в СРС.

        • Васил Петров vassil petrov

          В грешка сте. Влязлото в сила решение по ОУИ, че не се дължи поради погасяване по давност, по никакъв начин не би направило недопустимо заявлението по чл. 410 ГПК на кредитора. Заявлението, както и го дефинира ГПК, е покана за плащане, а кредиторът може да кани длъжника да плати и погасено по давност вземане. Веднъж влезе ли в сила заповедта по чл. 410 ГПК, длъжникът ще си плати като поп, па макар и да има влязло в сила съдебно решение в предходен процес. Основанията за “отмяна” на влязла в сила заповед са тези по чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК.

          • Георги Георгиев

            Добре, откъде тогава идва правото на принудително изпълнение след уважаването на ОУИ с влязло в сила решение?!? За мен завеждането на заявление по 41о ГПК при уважен ОУИ си е жива злоупотреба с процесуални права по см. на 3 ГПК – заявителят знае, че няма право на принудително изпълнение, но завежда заявление. Тезата Ви е проява на зловещ правен формализъм.

          • Георги Георгиев

            Всъщност измествате фокуса, г-н съдия. Явно е, че целта на подобна статия да е апелира съдиите да не допускат ОУИ с/у монополисти. Защо? Защото са много. Не ни се работят. И защото 31 с-в завижда на адвокатите, че правели много пари, докато той работи по 1 200 нови дела на година на твърда заплата.

            Който го е страх от мечки да не ходи в гората …

  2. Стоян Джебаров

    Считам, че правото на длъжник да оспори чрез иск дължимостта на задължения като се позове на настъпила погасителна давност е процесуално допустимо. Това е така, защото защитата чрез иск или възражение за недължимост поради погасителна давност представлява действие, което зависи от волята на длъжника и може да рефлектира върху материалноправните отношения между страните като погасяващо субективното право на иск на кредитора.
    Ако бъде ограничено това право на страната – длъжник, законодателят на практика ще я задължи да плати на кредитора, независимо, че задължението е погасено по давност. Волята на законодателя е точно в обратния смисъл, след като е дал право на длъжника да се позове на института на погасителната давност.
    Наред с горното кредиторът по парично вземане, не може да претендира плащане неограничено във времето, каквато хипотеза се открива ако се отрече правото на длъжника да оспори задълженията чрез иск. Съгласно чл. 110 и сл. от ЗЗД на института на погасителната давност с изтичането на определен период от време след настъпване изискуемост на вземането, без да са предприемани действия, които прекъсват или спират давността, при наличието на позоваване от длъжника на изтекла давност, вземането не може да бъде събрано.
    В подкрепа на гореизложеното цитирам част от мотивите към тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г., постановено по т.д.№ 3/2011 г. на ОСГК на ВКС. Там е посочено, че „..погасителната давност е установена в обществен интерес. Целта е да стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права. В правната наука погасителната давност се разглежда като правен институт, юридически факт и субективно право. Правните норми, които я уреждат, са императивни. Чрез погасителната давност на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Защитата на правата на кредитора, когато е безсрочна, създава несигурност, както между страните на гражданското правоотношение, така и в търговския оборот. След като за едно вземане не се търси защита в продължителен период от време, то се предполага, че е отпаднал правният интерес. Погасителната давност има важна функция и в осигуряването на справедливо съдопроизводство поради трудността за доказване на факти, които са се осъществили далеч назад във времето.“
    В мотивите е посочено, че с оглед характера на правните норми уреждащи погасителната давност, които са императивни (jus cogens), се отнема възможността на кредитора да иска принудително осъществяване на своето право. Директно е посочено, че това може да стане чрез волеизявление на длъжника пред съд да погаси правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Изполването на думата волеизявление, а не възражение, предполага правото на длъжника да се позове на настъпила погасителна давност и чрез иск. В теорията и практиката безспорно е прието, че волеизявление е право на иск и право на възражение.
    Втората част на цитата е напълно в духа на съвременните тенденции в развитието на обществените отношения в контекста на защита правата на потребителите от монополите, предоставящи комунални услуги. Наличието на задължения претендирани от горепосочените доставчици, които не са отписани счетоводно, не са предприети действия по предявяване на претенция по съдебен ред, не е прекъснато предоставянето на услугата своевременно предопределят правото на всеки един потребител да оспори дължимостта на дадено задължение като се позове на настъпила погасителна давност. Правото не толерира безсрочните права, затова е и създаден института на погасителната давност, за да създаде сигурност и стабилност в обществените отношения с цел своевременно упражнавяне правата на участниците в конкретното правоотношение. В противен случай потребителите в зависимост от преценката на съответния монополист – доставчик на комунални услуги биха били в положение да бъдат длъжник за неопределен период от време, което очевидно не е целта на закона.

    • Васил Петров vassil petrov

      Не съм съгласен с тезата за правното действие на погасителната давност (според мен тя настъпва по право – с изтичането на срока, но съдът няма право да се позове на вече настъпилата давност, без възражение), но това няма значение, тъй като тя бездруго е спорна.
      Нека се замислим какво значи да се уважи отрицателен установителен иск, че длъжникът не дължи поради погасяването по давност на вземането. Какво означава това? Върху кое субективно право ще се формира силата на пресъдено нещо? И ако въпреки влязлото в сила съдебно решение длъжникът плати на кредитора, ще имаме ли недължимо платено?
      Защото много е лесно да се драсне диспозитив на съдебно решение Х “не дължи” на Y, без човек да се замисли какво значи “дължи” и кой е предметът на делото…

      Поздрави!

      • Георги Георгиев

        ОК, г-н Съдия, 118 ЗЗД дава много сериозна тема за размисъл върху диспозитива “Х не дължи на Y.

        Нека обаче разгледаме същата ситуация от другата гледна точка. Какво ще се случи, ако кредиторът предяви осъдителен иск, а длъжникът възрази за изтеклата давност? С какво се различават правните последици на отхвърлителния диспозитив по ОИ от тези на диспозитива “Х не дължи на Y”? И в двата случая остава естественото право на вземане.

        • Васил Петров vassil petrov

          Осъдителният иск е друга бира. В статията застъпвам тезата за допустимост на ПУИ за правно качество “естествено” на вземането, което вероятно практически е същото като диспозитив на ОУИ “не дължи, поради погасяването по давност”. Но и в двата случая за допустимост на иска трябва правен интерес, а такъв е налице, ако кредиторът и длъжникът спорят дали вземанията са погасени по давност или не. Няма ли такъв спор, искът е недопустим.

          • Ивайло Тосков

            Освен че е друга бира, е и в различна разфасовка. Моля г-н председателят на 31-ви състав да ме поправи, ако греша, но според мен, когато отхвърля осъдителен иск, поради факта, че вземането е погасено по давност, диспозитивът не гласи “не дължи”, защото това просто не е вярно, ами гласи: “отхвърля като неоснователен искът за …, като погасен по давност” (осъзнавам непрецизността на изказа).

          • Васил Петров vassil petrov

            Точно такъв е диспозитивът, г-н Тосков!
            За допустимост на осъдителен иск стига само твърдението, че имаш изискуемо притезателно право срещу ответника.
            За допустимост на установителен иск не е достатъчно да твърдиш, че имаш правен интерес, а той трябва да бъде доказан по делото.

  3. Георги Иванов

    Г-н Съдия,

    Ако оставим настрани най-честото уповаване на чл. 111, б. „в” ЗЗД ; Решение № 168/22.12.2009г. по т.д. № 408/2009г. на ВКС ,ТК , II отд. предтавляващо задължителна практика по смисъла на т.2 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК – има един друг по интересен проблем.
    Става въпрос за ОУ , които монополистите публикуват за всички свои потребители. Твърдението , че по силата на чл. 150 ал.2 от ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя и влизат 30 дни след първото им публикуване е в разрез , както с българското /чл.16 ал.1 ЗЗД вр. чл.26 ал.2 ЗЗД и ЗЗП/ така и с правото на ЕС /Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 27 октомври 2004 година към чл.3 и в неговия обхват е приложена Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година и др. / Това кореспондира с хипотетичната възможност специалните условия да бъдат договорени чл.150 ал.3 , но приети едностранно по желание и в интерес на дружеството монополист , което от своя страна може и да не ги приеме. С извинение , но ЗЕ е в ущърб на потребителя , а и съдът непркъснато със своята практика напомня , че по принцип поради специфичната материя – приложението на общите принципи и норми на гражданското право е силно ограничено т.е съгласието – основен принцип при сключване на един договор не намира приложение тук. Съдът трябва в такъв случай да си припомни принципите на примат , директен ефект и непосредствена приложимост ако не прилага ЗЗД и транспонираните норми в ЗЗП.
    Все пак ако приложим правото на ЕС , където изрично е казано , че условията трябва индивидуално да се договорят с потребителя , дори да не приложим чл.26 ал.2 относно нищожността при липса на съгласие – то излиза , че липсва облигационно отношение. В такъв случай се обесмилят отрицателно установителните искове , в които се релевира изтеклата кратка погасителна давност и се спестява на съда претрупването на дела.

    Поздрави ,
    Георги Иванов
    /студент ЮФ СУ/

    • Васил Петров vassil petrov

      Това е отделен въпрос, който изисква отделно обсъждане.

    • Адвокат от САК

      Съгласно чл. 150, ал. 2 от ЗЕ “Топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.”
      Законът ясно посочва, че се изисква кумулативното наличие на 2 (две)! публикации на ОУ в 2 (два)! вестника – един централен и един местен.
      ОУ на “Топлофикация София” ЕАД, приети през 2008 г. и следващите, приети през 2014 г., са били публикувани единствено във в. “Дневник” и това изрично се изтъква във всички бланково написани искови молби на “Топлофикация София” ЕАД. Нито едно от тези ОУ не е публикувано в един местен ежедневник, както изиска императивно законът. Следователно тези общи условия НЕ СА ВЛЕЗЛИ В СИЛА.
      Едва последните ОУ от 2016 г. вече са публикувани и в един местен ежедневник.
      Въпреки това всички съдии (в СРС и СГС) демонстрират странно мълчание в своите съдебни решения при релевирано с отговора на исковата молба възражение в този смисъл. Законът задължава съда да се произнесе по всички направени от ответника възражения.
      Питам Ви Вас г-н Съдия: Вие какво мислите по този въпрос: влезли ли са в сила Общите условия на “Топлофикация София” ЕАД от 2008 г. и 2014 г. и разглеждате ли подобни възражения при постановяване на своите съдебни актове?

  4. В конкретика правният интерес на потребител да завежда отрицателно установителен иск срещу монополист (ЕРП напр.) има и друга страна – кредиторът във всеки един момент може да се позове на неплатени суми (изтекли по давност) и да преустанови ел. захранване (водоснабдяване, топлоснабдяване и т.н.). Ако това вече не формира правен интерес (опасността в 21 век да останеш без ел. ток), не знам кое би могло. В така дадения пример ще следва иск от страна на потребителя за неизпълнение на договорно задължение по ОУ с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД и т.н.
    Злоупотреба с права осъществяват монополистите, тъй като не отписват изтеклите по давност задължения на потребителите. Ако ги отписваха, нямаше да се водят подобни дела.

    Поздрави на автора на статията, но се надявам българският съд /подобно на европейските/ да започне ефективно да защитава правата на потребителите, а не да се “крие” зад законите, защото правото е много по-старо от държавата и много по-силно от закона. Не го забравяйте!!!

    PS: Делата срещу монополистите са много, защото последните постоянно накърняват интересите на потребителите. И претенцията /наличието в системата на задължения/ за изтекли по давност суми несъмнено накърнява интереса на потребителя.

    • Васил Петров vassil petrov

      Това също е различен правен проблем, по който съм мислил и писал (като съдия), и може би ще драсна нещо и тук в блога.
      Следва да се има предвид обаче, че гражданският не е арменският поп, нито омбудсман. Той има правомощия само да дава защита на накърнени граждански субективни права, а в предвидените в закона случаи – и да съдейства за упражняването на граждански права, чрез издаване на охранителни актове.
      Компетентност на гражданския съд да се бори с монополи и пр. няма. За тази цел данъкоплатците плащат на разни административни органи – КЗП, ДКЕВР и пр.

      Поздрави!

      • Dimitrov

        “Следва да се има предвид обаче, че гражданският не е арменският поп, нито омбудсман. Той има правомощия само да дава защита на накърнени граждански субективни права, а в предвидените в закона случаи – и да съдейства за упражняването на граждански права, чрез издаване на охранителни актове.
        Компетентност на гражданския съд да се бори с монополи и пр. няма.”

        Мога ли да попитам тогава защо гражданските съдии имат компетентност “служебно” да се борят срещу предполагаеми опити за злоупотреба с процесуални права в ущърб на монополистите, без да са сезирани с иск с такъв предмет?

        Поздрави!

  5. Стефан Тихолов Стефан Тихолов

    Поздравления за статията! Интересно четиво. Разсъжденията и изводите провокират лично за мен още едно осмисляне на някои въпроси по отношение на същността и действието на погасителната давност, пораждане на естественото задължение и възможността за “възкресяване” на едно отпаднало притезание.

  6. яни иванова

    Възможно ли да се пусне иск към банка,поради погасяване по давност на вземането?

    • Георги Георгиев

      Възможно е, но не е здравословно да се пада на 31 с-в на СРС. :) ))) Бтв давността при кредити е 5, а не 3 години.

  7. Р.Г.

    Според мен ,има неточности в заключението на автора с уважение за статията понеже на стр.187 от Погасителната давност –Л.Василев изтъква ,че това е процесуално средство на длъжника на просрочено вземане към кредитора то е също така свое и чуждо право – право на изтекла погасителна давност,но може да се упражни чрез ОУИ когато спора не е решен със СПН. Очевидно става дума ,за позоваване на изтекла погасителна давност в полза на длъжника ,и че субективното право не се ползва със правна защита а остава като естествено задължение т.е. ако длъжника изпълни по морални или други съображения даденото не подлежи на връщане установено в чл.118 ЗЗД. Противоречи на ,духа на закона едно вземане да виси с години, като просрочено и длъжникът да е във неведение за неговото изпълнение.Типичен пресен пример длъжникът починал, минали пет години и търсят съпруга на починалия ,за неплатено задължение към мобилен оператор и цък репортаж ,защо ги водят за вземане такива задължения.

    • Васил Петров vassil petrov

      Мисля, че неправилно тълкувате становището на Велинов на посоменото от Вас място. На с. 187 Велинов наистина сочи, че давността може да се упражни и с ОУИ, но ведната след това дава пример с несъдебно изпълнително основание, т.е. с исковете по чл. 254 ГПК (отм.), които аз разграничавам в статията.
      По-интересни са примерите на с. 188 от тази книга, както и един пасаж от статията на Живко Сталев за Погасителната давност в гражданския процес (която не съм цитирал), в които се признава, че в определени случаи е допустим ОУИ за признаване, че липсва право на правна защита поради погасяване по давност на вземането.
      Вашият пример обаче с наследника на починал длъжник не е сред тези хипотези.

      П.П.
      Плащането на погасено по давност вземане няма нужда да е съзнателно по см. на чл. 55, ал. 2 ЗЗД. Той може и да не е знаел, че давността не е изтекла – чл. 118 ЗЗД.

      • Р.Г.

        Поздрави Важно е какво правим, а не само да мислим ! Има един принцип във гражданското право обратнопропорционален на наказателното право можема да правим всичко щом не е забранено. Вярно, е това което сте написали по темата ,но по въпроса също няма единомислие да не може да се предяви ОУИ ,когато по този начин се търси защита на субективни права. Не ви оплитам с изречения ,но не трябва ли да мислим първо за причините т.е. бездействието на кредитора в установения от закона срок и след това ,за действието на погасителната давност.Помислете проблема остава ,ако вземаме решения само да се справяме с последствията.

  8. Камен Костакиев

    Много “вредна” статия, от която незнайно защо оставам с впечатление, че авторът е бил стимулиран от някой монополист да я напише. Без да влизам в напълно ненужни теоретични спорове, ще посоча само два практически аспекта, които показват очевадната нужда от подобни искове.
    На първо място самите монополисти насочват длъжника към съдебен иск. В молбите, с които длъжниците отправят искане “да бъдат отписани техни стари задължения като погасени по давности”, стандартният отговор на монополиста е “Ние не прилагаме служебно давността, обърнете се към съда!”.
    Много по-сериозен обаче е вторият практически проблем. Съществуват много начини за внасяне на суми по задължения към монополиста. Като че ли единственият що-годе сигурен начин да бъде платено последното дължимо задължение е сумата да бъде платена по банков път с ясно посочване на основанието и периода, за който се отнася плащането. Но дори и тогава, а камо ли когато плащането е било извършено по друг начин, много често монополиста приспада платената сума или поне части от нея от стари, погасени по давност задължения. По този начин (поне счетоводно) длъжникът не само не погасява своето задължение, но и същото нараства, тъй като монополиста начислява лихви и върху погасени по давност вземания. Да не говорим за пълната каша когато при един съдебен спор трябва да се доказва кое плащане за кое задължение е и дали длъжникът плаща доброволно погасени по давност задължения или текущата си сметка.
    А уважаваните от мен съдии да намерят друг начин да намалят натовареността си под 1200 дела годишно, а не да се оправдават с “недобросъвестни адвокати, гонещи минималния хонорар”, още по-малко да изземват техните функции като стават защитници на монополистите.

    • Р.Г.

      В основата на погасителната давност е залегнало предположението ,че щом в един продължителен период кредитора бездейства значи той няма интерес от осъществяването му ,т.е. това е една от основните предпоставки на фактическия състав бездействие на кредитора в уредения от закона срок заедно със изтичане на определения срок три или пет години. По друг начин тълкувам понятието ,за неприлагане на давността служебно т.е. правозащитния орган да я прилага служебно ,да инициира процес и да приложи сам правния режим на изтеклата погасителна давност.Третата предпоставка е процесаулното средство за защита възражение за изтекла погасителна давност във негова полза във висящ исков процес от длъжника до правозащитния орган и затова някой от правниците смятат ,че може да се ползва само възражение не и със ОУИ от длъжника.И така с погасяването на главното задължение се погасяват и останалите допълнителни вземания съгласно чл.119 ЗЗД при приемане на възражението за основателно. Един китаец каза ,че да има закон и да не намира реално приложение е все едно да имаме кон и да го носим на гърба си.

    • Привет!

      С интерес наблюдавам дискусията, но позволете ми да изразя едно притеснение.

      Ако допуснем съществуването на “вредни” статии, то това би означавало, че има и “вредна” свобода на мислене, включително “вредно” научно обсъждане.

      В статията на Васил Петров откривам желание да повдигне определени въпроси, да създаде дебати и да прокара път към (надяваме се всички) тяхното съобразено в най-голяма степен със закона и (дано е възможно!) най-справедливо разрешение. Това е неговата позиция като автор – и слава Богу, че в България все още е възможно свободно да говорим каквото мислим (дано не е илюзия!).

      Безсмислено е да посочвам, че Решенията на всеки състав могат да бъде обжалвани, а настоящата дискусия би могла да помогне на всеки участник в подобно дело да се ориентира във възможните аргументации.

      В този смисъл бих искал да стимулирам съдържателни коментари (каквито разбира се виждам), от които всички бихме имали полза.

      Във всички случаи се солидаризирам със загрижеността към търсенето на най-правилното решение, както и с личния ангажимент при постигането му. В този смисъл заставам зад активността на коментиращите – но молбата ми е да се запази професионалното отношение и взаимното уважение.

      Поздрави на всички!

      • Стефан Тихолов Стефан Тихолов

        Здравейте и от мен!

        Преди време си позволих да напиша в една статия(в съавторство с Роси Николаева), че Законът за счетоводството има нужда точно от конкретни промени(които обаче и при поредното му прекрояване няма да видят бял свят). Резултатът – същата “съдържателна” дискусия в един друг професионален форум. Вероятно това е тенденция и манталитет на водене на дискусия у нас. Сигурно единственият начин да се справи човек с подобно явление е като просто не му обръща внимание.
        Статията е интересна – поне за мен – защото поставя спорни въпроси за същността на погасителната давност въобще и превръщането на едно притезателно право в естествено. А естествените права и съответстващите им естествени задължения като че ли нямат все още еднозначно юридическо възприемане.
        Тези дни се рових доста из римските решения за давността и естествените задължения, та дано намеря нещо, което да ми даде отправна точка за идеята за съвременното възриемане на давността и възникващите от нея естествени задължения. Да, ама не! Твърде казуистичните класически решения и уреждането на давността едва през 5 в. от Хр. ми дадоха само повод да мисля, дали при рецепцията нещо ново не е пришито изкуствено към нещо старо, което много прилича на него. А както е казал един известен автор “когато нещо се опитва да запричлиа на нещо друго, то започва да прилича на него повече от самото нещо.”
        Бъдете здрави!

  9. Станко Красев

    Ще добавя и още нещо във връзка с ДУШЕСМУТА НА ДЛЪЖНИКА (възхитих се на думата, чесну). Съдия Петров твърди следното: “Несериозно е да се поддържа, че душесмутът на длъжника от това, че кредиторът не е отписал счетоводно погасените по давност е достатъчно за предявяване на иск за признаване за установено, че длъжникът „не дължи“ задълженията”.
    Съдия Петров дали е наясно (дълбоко се съмнявам, че не е наясно ), с обстоятелството, че една немалка част от дружествата-монополисти цедират несъбраните си вземания, които са погасени по давност на дружества-събирачи на вземания (последните – дъщерни на СИК и други мутренски подразделения?) Конкретен пример са СГ ГРУП – събирачите на вземания на МТЕЛ. Определено СГ ГРУП внасят сериозен душесмут у длъжниците, като не само им пращат учтиви писъмца по пощата, но и тормозят хората на работното им място и в домовете им с привични за тях прийоми. При това положение какво остава за душесмутения “длъжник”, освен да заведе иск, с който да безспорно да бъде установено, че НЕ ГИ ДЪЛЖИ ТЕЗ КИНЧИ, ВЕ!, за да се оттърве от душесмущаващите го събирачи?

    • Васил Петров vassil petrov

      Не съществува иск, по силата на който СЪДЪТ да забрани на кредитор да кани длъжника да му плати погасено по давност вземане.
      А иск, че не дължи, ще бъде отхвърлен като неоснователен, защото вземане има.

  10. Р.Г.

    Считам ,че това е правилната конструкция впредвид правопогасяващия ЮФ изтеклата погасителна давност в полза на длъжника касателно основателността на иска влияеща на материалното правоотношение , и разяснения въпрос относно допустимоста на ОУИ.
    http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:qVXz1z_8ITwJ:www.vas.bg/files/Stan_2012_OSGKTK_TD_8.doc+&cd=4&hl=bg&ct=clnk&gl=bg

  11. Всъщност упражняването на възражението за изтекла давност в материално правен смисъл предизвиква правна промяна: парализира се възможността за взискване, или тя се унищожава, и така се променя гражданското правоотношение от притезание към естествено право (проф. П. Голева и проф. С. Чернев имат две прекрасни статии по въпроса в съавторство, с които наистина се изчиства теоретично въпросът). Затова и принудителното упражняване на правото не може да стане само по установения ред – с възражение за изтекла погасителна давност като защита срещу съдебно предявено взискване (арг. чл. 124, ал. 3 ГПК).

    В този смисъл крайните изводи са правилни.

    Съвсем същото и ако се приеме, че давността е факт , т.е. че ефектът настъпва с простото изтичане на срока. (арг. чл. 124, ал. 4, второ изречение ГПК).

    Друг е въпросът, че това очевидно не е така съгласно чл. 120 ЗЗД – за да настъпи новата правна картина е необходимо волеизявления на длъжника, предвидено в материалния закон, а подобни волеизявления открай време са материални права par exellence (без да влизаме в сложната конструкция). Иначе да се твърди, че фактът настъпил, това е очевидно от данните по делото, но съдът не следвало да приложи правната картина след настъпването му, освен ако страната не поискала това, е просто несериозно – за какво е там съдията, освен за да отсъди в какво състояние са правата и задължения между страните съгласно обективната истина от установените по делото факти. Т.е. или изявлението на страната предизвиква правната промяна, която съдията следва да отчете, или нея изобщо я няма, защото няма изявления (правото не е упражнено) а всичко друго е ненужна теоретична спекулация.

    Няма обаче пречка възражението да се упражни и извънсъдебно, и тогава при продължаващ правен спор – изпращат се фактури и прочее, кредиторът не приема плащане по непогасената с давност сума, т.е. явно оспорва валидността на възражението за изтекла давност (нали не очаквате да го напише по този начин!) – няма никакъв проблем пред правния интерес да се заведе ОУИ, че не се дължи, защото искането е погасено по давност – иска се да се установи новото правно положение, за да миряса кредитора. Наличието на фактически интерес – доколко подобен титул ти е необходим, е отделен въпрос: затова и търговците не го ползват – какъв е смисълът да се товарят с разноски, но не така стои въпросът при нашите монополисти, за които извънсъдебното упражняване на възражението за погасителна давност не значи нищо и продължават да те водят длъжник с всичките негативо от това. Но така или иначе съображенията от фактически интерес не водят до съображения от правен интерес.

    • Васил Петров vassil petrov

      Отговарям накратко и незадълбочено.

      Въпросът как действа погасителната давност – по право или след възражение и какво е действието на възражението е спорен, точно както е спорен въпросът за действието на придобивната давност.
      Аз лично смятам, че с изтичането на давностния срок вземането става автоматично естествено, но в един съдебен процес съдът не взема предвид този факт, освен по възражение на длъжника.
      Във всички случаи смятам обаче, че възражение по чл. 120 ЗЗД може да се направи само пред съд. “Извънсъдебно възражение за давност”, което да има някакви материалноправни последици, ми звучи неправилно като конструкция. Длъжникът просто съобщава на кредитора: 1. становище относно дълга и неговото състояние; 2. отказ да плати, мотивиран от т. 1.
      Кредиторът няма как да принудим да “миряса” – и кредиторът с погасено по давност вземане има право да се надява на плащане и да кани длъжника да плати.
      Отказът да се приеме плащане на каса на валидно и изпълняемо задължение е забава на кредитора, която поражда права за длъжника по чл. 95 и сл. ЗЗД, а не и исков спор.
      Дори съдът да уважи иск, че “Х не дължи на Y поради погасяване по давност на задължението”, какви ще са последиците на едно такова решение: върху какво право ще се формира сила на пресъдено нещо? Каква ще му е регулативната сила?

  12. Маргарит

    “погасителната давност е материалноправен институт, изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение – чл. 118 ЗЗД.” Така съдът,по иск на длъжника ще постанови връщане на платеното в изпълнителното производство,образувано по погасено по давност вземане.Това ще се случва все по-често след ТР2/2015 по ТД2/2013.
    Може ли в такъв случай съда да уважи иск на взискателя по първоначалното вземане(вече длъжник) срещу длъжника си(вече взискател по платеното от него),за прихващане на присъденото с “естествения”(вече) дълг,който си остава неизплатен( без лихвите и разноските по невалидното вече изпълнение)?Не би ли следвало да се признае на загубилият правото на принудително изпълнение взискател да поиска прихващане с дължимото и по друг дълг към същия субект(длъжника му по прекратеното ИП) ?
    Все пак дълга остава да съществува и не е справедливо взискателят(вече длъжник) да плати на длъжника си(вече взискател),а да остане неудовлетворен.Считам,че така ще се наруши правната сигурност.

  13. Евгения Григорова

    Има ли правен спор (включително и извънсъдебен) – налице е и правен интерес от предявяване на установителен иск за решаване на този спор. Съдът с определени малко на брой изключения не се занимава с моралните задължения, а разглежда въпросът налице ли е правен дълг. Трябва да се мисли повече по въпроса какво означава израждането на задължението в естествено такова, превръщането му в нравствено задължение.
    Какво смятате би трябвало да е решението на съда по един установителен иск по чл. 422 ГПК , касаещ погасено по давност вземане? – “Приема за установено, че ответникът ДЪЛЖИ заплащане на сума в размер от …”?
    Не – диспозитивът на решението е НЕ ДЪЛЖИ … Няма значение кой е инициатор на иска и дали същият е положителен или отрицателен.
    Има ли погасено по давност вземане – винаги е налице интерес от прогласяване, че не се дължи заплащане на сумата.
    За кредитора остава открива възможността да признае иска , като докаже, че с поведението си не е давал повод за завеждането му и тогава разноските да останат в тежест на ищеца.
    Прогласяването от съда, че не е налице правен дълг, не означава, че не е налице морално задължение, което страната винаги може да изпълни и не би могла да иска връщане на сумата.

    • Стефан Тихолов Стефан Тихолов

      Има разлика между “нравствените” и “естествените” задължения. Могат да възникнат случаи, при които съдът следва да се занимае и с някои “неправни” задължения – напр. претенция за връщане на доброволно платено задължение, което към момента на плащането е било погасено по давност.

      • Евгения Григорова

        Да, едните са част от другите … както виждате по-горе, сама съм казала “Съдът с определени МАЛКО НА БРОЙ ИЗКЛЮЧЕНИЯ не се занимава с моралните задължения” . Освен това съдебната практика трайно приема и в този случай съм напълно съгласна, че ако може да се упражни чрез ВЪЗРАЖЕНИЕ защитата, тя на още по-голямо основание може да се реализира чрез ИСК – дали искът е за установяване несъществуване на вземане поради погасяването му по давност, респективно за недължимост на погасеното по давност вземане – за мен разлика няма, защото съдът разглежда дали е налице правен дълг – моралният аспект на въпроса не е предмет на делото ….

        • Стефан Тихолов Стефан Тихолов

          Този аргумент за по-голямото(по-силното) основание винаги леко ме е стряскал, не само в коментирания случай. Иначе темата е изключително интересна, а и също толкова спорна.

    • Васил Петров vassil petrov

      Диспозитивът ще бъде: отхвърля предявения иск като погасен по давност.

      Струва ми се, че при липса на правен интерес от установителен иск съдът трябва да прекрати делото, не да чака дали ответникът ще признае иска и да разсъждава за начилието на правен спор само с оглед разноските. Съдът преди всичко трябва да се занимае с иска, а едва на второ място с разноските.

  14. Боян Лимберов

    Чл. 78, ал.2 ГПК лесно парира тезата за разноските и целия процес ще излезе безплатен за монополистите. Чисто житейски всеки има нужда да има спокойствие, че не дължи никому, макар този интерес да е неглижиран в статията. Считам, че правото трябва да защитава този интерес. Нищо не пречи на страните да прилагат помежду си института на погасителната давност. Ако едната страна изрично е заявила, че няма да заплати доброволно задължението си и се позове на изтекла давност, а другата продължава да го търси /какъвто е случая на молбите за отписване на задължения/, каква е пречката съдът да даде защита на ищеца, комуто да се признае, че правото на ответника да търси принудително изпълнение на задължението е погасено. Да, кредиторът има право да търси “сутрин, обед и вечер”, но в кой момент това търсене става злоупотреба /визирам колекторските фирми с телефонните им обаждания/. Считам, че е дори недобросъвестно, при изрично позоваване на горепосочените основания, страната по договора да продължава да търси задължението, след като до знанието й е доведено, че задължението няма да бъде платено доброволно. Според чл. 8 ЗЗД правата по договорите се ползват за задоволяване на собствен интерес. След като кредиторът знае, че няма да получи доброволно изпълнение, неговият интерес от търсене на погасения дълг следва да бъде крайно ограничен. Считам и че е в противоречие с интересите на обществото да продължават да се търсят погасени по давност вземания, когато разбира се е налице изрично позоваване на този институт.

    Впрочем всички тези искове едва ли имат за цел само разноски. Ако никой не прави нищо по въпрос, по който има проблем, нищо няма и да се промени. В подкрепа на тази теза са множеството споразумения, които вече се сключват за отписване на дългове. И да – отговорността за разноски е санкция и защо не? В противен случай никога нищо не би се променило към по-добро.

    • Васил Петров vassil petrov

      Привет,
      тормозът на кредитора би могъл да бъде основание за осъдителен иск за неимуществени вреди примерно.
      Колкото до ОУИ за недължимост на вземането (несъществуване на спорното право), той според мен допустим, но е неоснователен.
      Искът за признаване за установено, че вземането е погасено по давност според мен би бил ПУИ и би бил допустим, ако действително страните по правоотношението спорят вземането погасено ли е по давност, или не е. В хипотезите, които Вие визирате, такъв спор липсва.
      Исков процес пред гражданския съд може да има, ако трябва да се разреши правен спор за гражданско субективно право. За останалото си има: 1. КЗП; 2. омбудсман; 3. законодател; 4. т.н.
      Колкото до хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК мисля, че ще прав.

      Поздрави,
      В. Петров

  15. Любомир Атанасов Любомир Атанасов

    Проблемът с давността-очевидно статията не поставя основния въпрос-необходимо ли е кредитора да е предявил иск в съда-за да се възрази давността от длъжника-ако тя е изтекла или по свой почин длъжникът може да предяви отрицателно установителен иск в съда срещу кредитора-че вземането му от длъжника е погасено по давност?Очевидно в случая е безспорно-че длъжникът дължи-независимо от това,че кредитора не е предявил иск дори и след изтичането на погасителната давност.Това не погасява на кредитора правото му на иск-а от друга страна стои и презумпцията,че длъжникът може и да не възрази за погасяване на вземането поради изтекла давност и да плати.Очевидно правото на длъжника да се брани поради изтекла давност съществува-въпросът е кога:
    -при предявяване на искова молба от съда или заповед за изпълнение?
    -при предявяване на покана за доброволно плащане на вземане-изтекло поради давност-връчена извън съдебно на длъжника от кредитора?
    -допустимо ли е по свой почин да се предяви отрицателно установителен иск от дъжника срещу кредитора и с какъв петитум:
    1.Че не се дължи вземането от страна на длъжника към кредитора?
    2.Че е погасено правото на иск поради изтичане на предвидената от закона погасителна давност?
    3.Че е правото на вземане е погасено поради изтичане на предвидената от закона погасителна давност?
    Очевидно и безспорно е,че длъжникът може да си упражни правото на възражение за изтекла погасителна давност на процесното вземане от страна на кредитора както при предявен иск с искова молба в съда,така и при връчване на заповед за изпълнение в производството по чл.410 и чл.417 от ГПК.Това означава-че предвидената от закона погасителна давност-макар и изтекла-не погасява правото на иск от страна на кредитора срещу длъжника.Въпросът опира до това-че предметът на исковата претенция-а именно вземането от длъжника ще бъде признато от съда като погасено по давност в случай-че длъжникът възрази в съда,че задължението му към кредитора вече е погасено по давност.
    Ако обаче кредиторът извън съдебно предяви покана за доброволно плащане към длъжника с надлежен документ за съществуващо вземане/фактура.извлечения от счетоводни книги и пр/-погасено поради изтичане на предвидената от закона погасителна давност-според мен няма пречка длъжникът да си упражни правото по свой почин с отрицателно установителен иск да поиска от съда да се признае за установено-че вземането-макар и обективирано в покана-предявена извън съдебно-е погасено по давност.Поканата от страна на кредитора е израз на воля за събиране на вземането от длъжника и тази воля поражда субективното и потестативно право на длъжника да се брани с отрицателно установителен иск срещу кредитора.Въпросът на пръв поглед стои фундаментално-но следва на бъде разгледан в по голяма дълбочина.Да-наистина конституционния съд със свойто цитирано решение постанови ,че периодичните вземания също се погасяват по давност.По простия случай у когато се касае за вземания за неплатено електрозахранване,мобилна услуга,вода,парно и прочие.Друг е въпросът обаче,когато например се касае на вземане на банка от кредитополучател което е погасено по давност.Ако банката предяви иск за вземане от длъжника-макар и погасено вече по давност,и предявявайки иска-поиска от съда и съдът наложи възбрана върху недвижими имоти и запор върху движими ценности и банкови сметки на длъжника като предварително обезпечение по иска-това ще утежни защитата на длъжника.Възразявайки срещу иска,че вземането на банката е погасено по данвност-а съдът му наложи възбрана и запор върху всичкото имущество като предварително обезпечение и това обезпечение стои до приключване на процеса пред всички съдебни инстанций и в крайна сметка съдът отхвърли иска поради изтекла погасителна давност-то тогава длъжникът може да претърпи огромни загуби от воденето на процеса в резултат на обезпечението.Тези загуби ще бъдат за сметка на кредтора,който ще следва да ги възстанови с дължимите от закона лихви-което не е благоприятно за кредитора.В този смисъл считам,че ОУИ_-отрицателно установителен иск на длъжника срещу кредитора за погасено по давност вземане следва и може да бъде допустим.Изтеклата погасителна давност не погасява правото на иск от страна на кредитора срещу длъжника поради това,че погасителната давност като изтекла такава не се прилага служебно от съда-а ще бъде основание за отхвърляне на иска поради изтекла погасителна давност с депозиране на възражението за изтекла погасителна давност пред съда от длъжника като основание за отхвърляне на иска.
    Като обобщение:
    1.ИЗТЕКЛАТА ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ НЕ ПОГАСЯВА ПРАВОТО НА ИСК ОТ СТРАНА НА КРЕДИТОРА СРЕЩУ ДЛЪЖНИКА

    2.ИЗТЕКЛАТА ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ-МАКАР И НАЛИЦЕ, НЕ Е ПРЕДПОСТАВКА ЗА ДОПУСТИМОСТ НА ПРЕДЯВЕНИЯ ИСК ОТ СТРАНА НА КРЕДИТОРА СРЕЩУ ДЛЪЖНИКА-А Е ВЪПРОС ПО СЪЩЕСТВО ЗА НЕГОВАТА ОСНОВАТЕЛНОСТ.

    3.ПО АРГУМЕНТ ОТ ПРОТИВНОТО-ДЛЪЖНИКЪТ СЛЕДВА ДА ИМА ПРАВО НА ОТРИЦАТЕЛНО УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ДА БЪДЕ ПРИЗНАТО ПО ОТНОШЕНИЕ НА КРЕДИТОРА,ЧЕ ВЗЕМАНЕТО МУ ОТ ДЛЪЖНИКА Е ПОГАСЕНО ПО ДАВНОСТ.

    4.ИЗТЕКЛАТА ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ НЕ Е ПРОЦЕСУАЛНА ПРЕДПОСТАВКА ЗА ДОПУСТИМОСТ НА ИСКА-А Е МАТЕРИАЛНА ПРЕДПОСТАВКА ЗА НЕГОВАТА ОСНОВАТЕЛНОСТ.

  16. Любомир Атанасов Любомир Атанасов

    ПРЕДМЕТ НА ДИСКУСИЯ СЛЕДВА ДА БЪДЕ-ПОДОБЕН ИСК ОТ СТРАНА НА ДЛЪЖНИКА КАКЪВ Е ПО СЪЩЕСТВО-ПОЛОЖИТЕЛНО УСТАНОВИТЕЛЕН ИЛИ ОТРИЦАТЕЛНО УСТАНОВИТЕЛЕН?

  17. В.С.

    Интересна статия!

    По въпроса за правния интерес – има случаи, в които наследодателят е починал преди 10 години и е оставил неплатени сметки за електроенергия. В следствие на това, “крайният снабдител” (както е правилно да се нарича) е спрял доставките на ток, а електроразпределителното дружество е откачило обекта от електроразпределителната мрежа. След 10 години наследниците искат да си пуснат ток в апартамента, но крйаният снабдител отказва и иска да се платят изтеклите по давност стари задължения. Крайният снабдител е бездействал 10 години и продължава да не завежда иск за неплатените суми, а наследниците просто искат ток в апартамента! Съгласно ОУ на крайния снабдител, крайният снабдител няма да им пусне тока докато имат неплатени задължения. Наследниците в конкретния случай не могат да си сменят и доставчика на електроенергия, защото съгласно Правилата за търговия с електрическа енергия, ЕРП-то не прави смяната, ако не са платени задълженията към стария доставчик на електроенергия.

    Ако в тази ситуация откажем на наследниците право ОУИ или го квалифицираме като неоснователен, то се оказваме в ситуация, в която наследниците просто нямат начин да си пуснат електроенергия в апартамента, ако не платят изтекли по давност задължения. На практика резултатът е вечни задължения към монополист. Крайният снабдител не търпи никаква санкция за бездействието си. Това ли е целта на закона и така ли трябва да се тълкува той?

    Поздрави,

  18. Адвокат от САК

    Моето мнение е следното:
    Понятието “правен интерес” е много разтегливо. До такава степен, че дава неограничена свобода на Съда да приеме дали е налице или не е налице такъв интерес.
    Безспорно при установителните искове по чл. 422 ГПК съдът не изследва наличието на правен интерес у ищеца “Топлофикация” да води иск за вземания, за които е изтекла погасителната давност. С други думи, Съдът презумира наличието на такъв интерес, независимо че в бланковите искови молби на “Топлофикация София” ЕАД не са конкретизирани нито количеството топлинна енергия, нито цената й, а и не са представени никакви доказателства за наличието на правен интерес. Този въпрос не се и коментира в нито едно решение на СРС.
    От друга страна обаче Съдът много внимателно и детайлно се взира в това дали потребителят разполага с правен интерес да води отрицателно-установителен иск. Очевидно е, че Съдът проявява “двоен аршин”, като задължава потребителя да доказва правен интерес, без да изисква това от монополита.
    Член 19, ал. 2 от Конституцията е категоричен, че когато законът урежда правните условия за осъществяване на стопанска дейност, той трябва да защитава потребителя. Следователно при приемането на каквото и да е нормативно решение, което засяга потребителите, законодателят би следвало да отчита формулирания в Конституцията императив. Той не може да бъде елиминиран или преодолян за сметка на други съображения. По този начин въпросът за защита на потребителя получава собствен смисъл и значение и винаги трябва да се отчита при възприемането на едно или друго нормативно решение относно условията за осъществяването на стопанска дейност, разбира се, щом то рефлектира върху правата и интересите на потребителите (в този смисъл – Решение № 42007 г. по конституционно дело № 10/2006 г.).
    Съдът е длъжен да защити потребителя, тъй като той е в неравнопоставно спрямо монополиста положение. Поради това когато Съдът защитава правния интерес на монополиста, той е длъжен (на още по-голямо основание) да защити и правния интерес на потребителя. Тук Съдът няма право на преценка – той е длъжен да даде защита на потребителя. В крайна сметка, целта на правосъдието в правовите държави (каквато България очевидно не е вече) е да даде защита на законните права и интереси на страните.
    Житейски неприемливо е да се счита, че обикновеният потребител прави разлика между “житейски” и “правен” интерес. В тази връзка считам, че съдът е длъжен служебно да укаже на потребителя, преди да се произнесе по допустимостта на исковата молба, какво включва според него понятието “правен интерес от предявяване на иска”.
    В гореицитираното РКС е посочено още: “Винаги, когато се създават правила, които засягат интересите на потребители (…), законът трябва да се погрижи да осигури адекватен механизъм за тяхната защита. Нормативното регулиране следва да бъде така замислено и изпълнено, че да утвърждава съдържащото се в чл. 19, ал. 2 от Конституцията изискване. Ето защо няма пречка законодателят след съответна преценка да реши да придаде на определен несъдебен акт характер на изпълнително основание, но в същото време ще трябва да се погрижи и за интереса на потребителя, доколкото създаваната правна уредба се отнася до него. ”
    Това важи и за Съда – той трябва да прояви разбиране, дори чисто човешки, и да даде максимално възможност на потребителя да обоснове правния си интерес.
    Няма никакво значение дали потребителят се представлява от адвокат – Съдът дори би трябвало да е доволен, ако това наистина е така, тъй като с него е по-вероятно да намери общ “език”. За да поеме делото адвокатът, това означава, че клиентът е отишъл при него с молба за правна защита, а не адвокатът е отишъл да търси потребиетля. Внушенията в статията, че при всички подобни искове интерес има единствено адвокатът, но не и неговият клиент-потребител, са меко казано обезпокоителни. Те показват дълбоко неразбиране за начина, по който се упражнява адвокатската професия – за която се презумира, че по дефиниция е недобросъвестна. Подобно становище е меко казано скандално и заради това, че показва явна тенденциозност в мисленето на конкретния магистрат – а това при всички положения е основание за неговия отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Всеки съдия трябва да е безпристрастен и обективен. Авторът на статията очевидно не е и това е очевидно за всеки непредубеден страничен наблюдател. По-страшното е друго – подобно отношение става все по-масово сред българските магистрати, което бз съмнение обяснява и защо по всеобщо мнение на обществото (а и на практикуващите) юристи качеството на българското правосъдие е все по-ниско.
    Правото на защита е основно право на гражданите, за да охрани техни права и законни интереси. То има всеобщ, универсален характер. Поначало текстът на чл. 56 от Кнституцията се прилага съвместно с други норми на Конституцията и законите, но може да действа и самостоятелно, като последна защитна възможност, щом други не са предвидени. Разпоредбата задължава законодателя да предвиди процесуални норми за охрана на различни права и законови интереси. Процесуалните гаранции на тези права имат първостепенно значение, което за личността може да се окаже практически по-важно от самото материално право (Решение № 3/1994 г. по к.д. № 1/1994 г.).
    Въпросът за правния интерес от завеждане на ОУИ има множество общи белези с друг сходен казус – този за правния интерес при обжалване на административни актове.
    Така ВАС вече е дал ориентировъчна дефиниция на понятието “правен интерес” в административното право:
    “Такъв интерес за оспорващия е налице, ако без това оспорване не би могъл да защити своите права и законни интереси, ако искането за прогласяване на нищожност е абсолютно необходим и единствен процесуален способ за правната му защита с оглед избягване на неблагоприятни правни последици. С други думи, правният интерес от обявяването на нищожността се състои в промяна в правното положение на заинтересувания, което настъпва в резултат от обявяването на нищожността.
    Процесуалноправният интерес е инструментът за защита на засегнатите права и интереси, представляващи същността на материалноправния интерес, и съотношението е като средство към цел. Това е причината за изискването той да е налице към момента на оспорването – подаване на жалбата или искането за обявяване на нищожност. Процесуалноправният интерес е положителна процесуална предпоставка, от категорията на абсолютните. Той трябва да е личен – никой не може от свое име да търси съдебна защита на чужди права. Трябва да е и пряк, и непосредствен. Пряко засягане е налице, когато със самия акт могат да бъдат засегнати или са засегнати права и законни интереси, регламентирани от материалното право, т.е. се изменят, отменят или ограничават права, или административният акт създава права на трето лице, с което уврежда оспорващия или за които той поражда задължения. Съдебният процес е пътят за осъществяването на материалното право и в тази връзка не би могло да бъде отказано на правоимащия да поиска от съда да прогласи нищожността на акт, който го уврежда или би го увредил. Особено след като законодателят не обвързва обявяването на нищожността на административен акт със срок.”
    В решение № 5/17.04.2007 г. по к.д. №11/2006 г. изрично е изтъкнато: „Прогресивният характер на легитимацията е възможност да се обжалват административните актове не само когато са налице пряко нарушени права, но и при предстоящо засягане на права”.

    Именно тук е важно да се наблегне, че правен интерес е налице не само когато са засегнати правата и законните интереси на ищеца, но и когато може да бъде разумно обосновано, че тези права и законни интереси биха били застрашени. Именно тази втора хипотеза пропуска авторът на статията, като коментира единствено прякото засягане на правата и законните интереси на потребителя, но не и хипотезата, когато те са застрашени.
    Това, разбира се, не е случайно – публична тайна е защо съдиите от СРС и СГС толкова старателно се грижат за интересите на “Топлофикация София” ЕАД. Но това е тема на друг разговор.

    • Р.Г.

      За да е налице правен интерес от отрицателен или положителен установителен иск е необходимо ,да се оспорва претендирано от ищеца право или се претендира отричано от него право. Във първия случай ,ще е ОУИ във втория положителен установителен иск. Коя от страните кредитор или длъжник , ще поеме инициатива за съдебното му разглеждане определя и вида на иска за длъжника ОУИ ,за кредитора положителен УИ. Но общото между двата иска е ,че са насочени към решаване на един и същ спор без приоритети по единия или по другия иск . Това съждение също се потвърждава от девето преработено и допълнено издание първо по действащия ГПК на стр.187. И със това статията според мен не е съобразена.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>