За минималната работна заплата като императивна граница по чл. 446, ал. 1 ГПК

  

Za-min-rabotna-zaplata

1. Уводни бележки

В последно време в практиката по принудителното изпълнение се родиха различни виждания относно обхвата на процесуалноправната защита, уредена в разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК. Дискусионният момент е дали размерът на минималната работна заплата се отнася и за възнагражденията за труд, или само за пенсиите. Колебанията са предизвикани най-вече от редакцията на разпоредбата, според която aко изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чийто размер е над минималната работна заплата, може да се удържа само…” (курсив – мой – Р. Н.).

2. Анализ на разпоредбата

Разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК визира определен обективен критерий – размерът на минималната работна заплата за страната, определян от Министерския съвет с постановление (чл. 244, т. 1 КТ)[1]. Този размер, освен че гарантира задоволяването на основните жизнени потребности на хората, служи и като императивна граница, под която не може да се насочва принудително изпълнение за удовлетворяване на определени притезателни права. Установяването на вземане на длъжника, чиято парична равностойност е под размера на минималната работна заплата, представлява правопрепятстващ юридически факт, чиито правни последици се изразяват в забрана за принудително изпълнение срещу това вземане, докато е налице този юридически факт. Тази процесуална забрана се извлича по аргумент от противното от израза „чийто размер е над минималната работна заплата”. Вземането и неговият размер се установяват от съдебния изпълнител по реда на чл. 431, ал. 3 ГПК – най-често чрез справки в Националния осигурителен институт и Националната агенция за приходите.

При пресмятането и съразмеряването на паричната равностойност на това вземане следва да се спазва правилото на чл. 446, ал. 2 ГПК и да се отчита изключението по ал. 3, което предвижда отпадане на несеквестируемостта при задълженията за издръжка.

Математическата операция по приспадане на дължимите данъци и осигурителни вноски е времеемка и на практика съдебните изпълнители „прехвърлят” задължението за извършването ú на третото лице, като в изпратеното запорно съобщение изрично посочват правилото на чл. 446 ГПК[2]. Именно при изпълнителното правоотношение между съдебния изпълнител и третото задължено лице възникват проблеми, свързани с тълкуването на уредбата на несвеквестируемия доход – някои работодатели отказват да правят удръжки в случаите, когато след приспадането на публичните държавни вземания се окаже, че трудовото възнаграждение е по-ниско от минималната работна заплата.

Следва да се отбележи фактът, че при извършването на удръжките работодателите са длъжни да съблюдават правилото на чл. 272, ал. 2 КТ. Паричното вземане на взискателя, в полза на когото се осъществява принудителното изпълнение срещу трудовото възнаграждение на длъжника, се конкурира с вземанията по т. 1–6 на чл. 272, ал. 1 КТ.

Законодателството установява ограничителен режим и на удръжките от пенсия в чл. 85–88 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж[3].

2.1. Ябълката на раздора

Спорният момент е дали обективният критерий се прилага за всички изброени в текста вземания (вземане по трудово правоотношение, по гражданско правоотношение, по което се престира трудов резултат, по осигурително правоотношение), или само за пенсиите[4],[5].

С оглед закрилния характер на разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК и целта на правния институт на несеквестируемостта, а именно да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще (в този смисъл формулира целта Решение № 456 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2009 г., IV Г.О.), не може да бъде възприето ограничителното тълкуване, че трудовото възнаграждение и възнагражденията за трудов резултат (авторски, изпълнителски и пр.) не се съразмеряват с тази императивна граница и са изключени от обхвата на пълната несеквестируемост, когато размерът им е под минималната работна заплата. Подобно тълкуване не се споделя и от иначе оскъдната съдебна практика по коментирания в това изследване проблем (т. напр. Решение от 23.11.2011 г. на Варненски окръжен съд по в. гр. д. № 2309/2011 г.; Решение № 362 от 19.07.2010 г. на Добрички окръжен съд по в. гр. д. № 150/2010 г.; Решение № 222 от 18.04.2011 г. на Великотърновски окръжен съд по гр. д. № 348/2011 г.; Решение № 1677 от 3.10.2012 г. на Варненски окръжен съд по в. гр. д. № 2637/2012 г.).

Граматическото тълкуване също не потвърждава извода, че размерът на минималната работна заплата като императивна долна граница се отнася само за пенсиите. „Чийто” е относително местоимение за притежание, което според граматическите правила се съгласува със съществителното име след него – в случая „размер”, а не със съществителното „пенсия”. Местоимението играе ролята на подчинителен съюз в рамките на сложното изречение.

Изключването на трудовите възнаграждения и възнагражденията за трудов резултат би поставило носителите на тези вземания в неравнопоставено положение, което противоречи на конституционно установения принцип на равенство на гражданите (чл. 6, ал. 2 Конст.). 

Ако възприемем, че размерът на минималната работна заплата като императивна граница се отнася само до пенсиите, би се получило така, че секвестируемата част на вземането на един длъжник, който получава пенсия в размер напр. на 350 лв., към днешна дата ще бъде 60 лв., от които по правилата на чл. 446, ал. 1, т. 2 ГПК ще може да се удържат само 20 лв., респективно 15 лв., ако длъжникът е с деца, които издържа[6]. В случаите, когато вземането на длъжника е за трудово възнаграждение, удръжките ще се пресмятат върху сумата от 350 лв. и поначало ще бъдат в размер на 116, 67 лв., съответно 87, 50 лв. Разликата в цифрите е очевадна.

Така възниква въпросът има ли правно-логическо и житейско обяснение за установяването на различна защита на гражданите според тяхното правно качество? Основната разлика между активно трудещите се и пенсионерите се състои в това, че първите са по хипотеза работоспособни и могат да получават средства за издръжка срещу труда си, докато за вторите е настъпил определен осигурен социален риск, довел до загуба на материални средства – в случая трайна неработоспособност (доказана или предполагаема)[7].

Вярно е, че в много случаи единственият източник на средства за пенсионерите са именно престациите по общественото осигуряване и обективно липсва възможност за получаване на каквито и да било други доходи. Също толкова вярно е обаче, че индексът на потребителските цени е еднакъв за всички. И пенсионери, и работници и служители посрещат сметки за жизнено необходими нужди като храна, облекло, водоснабдяване, доставка на електроенергия и пр. Според чл. 25, ал. 1 ВДПЧ всеки гражданин има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние. На трудещите се пък е гарантирано правото на справедливо и задоволително възнаграждение, което да им осигури съществуване, съответстващо на човешкото достойнство (чл. 23, ал. 3 ВДПЧ). Субективното право на адекватно жизнено равнище принадлежи на всички граждани и е еднакво по обем за всички. В този смисъл установяването на различна процесуална защита в зависимост от правното качество на длъжника и получаваното във връзка с това качество вземане противоречи и на универсалните международни актове.

Показателно е и твърде либералното отношение на ДОПК (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.). Чл. 198, ал. 3 във вр. с чл. 213, ал. 1, т. 5 ДОПК регламентира правна забрана за публичните изпълнители да насочват принудителното изпълнение върху трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, пенсията или стипендията на длъжника, когато са в размер до 250 лв. месечно. Към момента на влизане в сила на ДОПК минималната месечна работна заплата е била в размер на 160 лв., т.е. закрилната разпоредба чувствително е надхвърляла този гарантиран за работниците и служителите месечен доход.

2.2. Кратък исторически преглед на правната уредба

Алинея 1 на чл. 446 ГПК е идентична на чл. 341, ал. 1 ГПК (отм.). Последната разпоредба е изменяна четири пъти (1953 г., 1961 г., 1983 г. и 1997 г.), като обективният критерий – минималното месечно трудово възнаграждение – е въведен едва през 1983 г. В предишните редакции на разпоредбата пенсията не е визирана. Прави впечатление, че при изменението на разпоредбата от 1983 г. (обн., ДВ, бр. 28 от 8.04.1983 г.) в същия брой на „Държавен вестник” е публикувано и изменение на чл. 53, изречение второ от Закона за пенсиите (отм.), според което върху пенсия в размер под минималното трудово възнаграждение не се правят запори освен за издръжка, за надвзета пенсия и за задължения, произтичащи от престъпления, непозволени увреждания и начети. С не особено голяма охота следва да признаем, че това едновременно изменение на чл. 341, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 53, изречение второ ЗП (отм.) би могло да доведе до извод, че законодателят по онова време е имал предвид съразмеряването с минималното месечно трудово възнаграждение да се отнася само до пенсиите.

В Решение № 1533 от 7.06.1957 г. по гр. д. № 2785/57 г., IV Г.О., постановено при действието на първоначалната редакция на чл. 341, ал. 1 ГПК, Върховният съд тълкува разпоредбата в смисъл, че „съгласно чл. 341 във вр. с чл. 316, ал. последна ГПК запор не може да се налага върху трудовото възнаграждение на длъжника, и то само до размера, определен в чл. 341 ГПК. За останалата част вън от този размер запор може да бъде налаган макар и да се касае до трудово възнаграждение. Размерът, до който не се допуска налагането на запор по чл. 341 ГПК, се определя с оглед годишния доход на длъжника и неговото семейно положение”[8].

Още при действието на отменения ГПК в теорията е възприето становището, че вземанията на длъжника за трудово възнаграждение или за каквото и да е друго възнаграждение срещу труд, както и за пенсия, чийто размер е над минималното трудово възнаграждение, са частично несеквестируеми, като секвестируемите части се определят съобразно правилата на б. „а” – „д” на чл. 341, ал. 1 ГПК (отм.)[9].

При изготвянето на новия Граждански процесуален кодекс законодателният изказ е запазен както в работните проекти на българската и австрийската група, така и във внесения законопроект. По време на обсъжданията обаче Комисията по правни въпроси към Народно събрание го променя и първоначалната редакция в обнародвания през 2007 г. ГПК в пълния си блясък изглежда по следния начин:

„Ако изпълнението е насочено върху трудово възнаграждение или върху друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия с размер над минималната работна заплата, може да се удържа, ако длъжникът има месечен доход:

1. до размера на минималната работна заплата – горницата над гарантирания минимален доход, ако е без деца, и една втора от тази горница, ако е с деца, които той издържа;

2. над размера на минималната работна заплата – двойният размер на дължимия данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, ако е без деца, и размерът на дължимия данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, ако е с деца, които той издържа.”

При установяването на правилата за удръжките т. 1 посочва, че такива могат да се правят от горницата над гарантирания минимален доход. Логическото тълкуване води до правния извод, че гарантираният минимален доход е бил изцяло несеквестируем, като се отчита, разбира се, изключението във връзка със задълженията за издръжка. Гарантираният минимален доход се определя от Министерския съвет на основание чл. 12, ал. 3 от Закона за социално подпомагане и служи като основа за определяне на социалните помощи. Към момента на приемане на тази разпоредба съгласно чл. 1, ал. 1 от Пoстановление51 на MС от 29.03.2005 г. (обн., ДВ, бр. 31 от 08.04.2005 г.) размерът на гарантирания минимален доход е бил нищожните 55 лв. През 2009 г. е нарастнал с колосалните 10 лв.[10]

Тази формулировка на т. 1 дава възможност да пресметнем, че до 1.03.2008 г. секвестируемата част е била поначало:

- при минимална работна заплата от 180 лв.: 125 лв. (ако длъжникът е без деца), съответно 62, 50 лв. (ако длъжникът е с деца, които издържа);

- при минимална работна заплата от 220 лв.: 165 лв., съответно 82, 50 лв.

Въвеждането на критерия гарантиран минимален доход бламира идеята, че минималната работна заплата като обективен критерий се прилага и по отношение на възнагражденията за труд. В противен случай т. 1 на практика би била неприложима, а въвеждането на праг при удръжките, свързан с минималната работна заплата – безсмислено.

Прави впечатление, че разпоредбата е използвала обобщаващото понятие „месечен доход”. Месечният доход може да включва един вид вземане на длъжника (напр. длъжникът може да получава само трудово възнаграждение) или две и повече вземания (напр. заплата и пенсия, пенсия и възнаграждение по изпълнителски договори и пр.). Така, ако длъжникът има месечен доход в размер на 180 лв., от които 95 лв. са вземане за пенсия, а останалите 85 лв. – вземане за възнаграждение за труд, то при тази уредба изпълнението ще може да се насочи само срещу второто вземане поради факта, че размерът на пенсията е под размера на минималната работна заплата. В случая горницата над гарантирания минимален доход е 125 лв., но логическото тълкуване сочи, че ще може да бъдат удържани само 85 лв. поради пълната несеквестируемост на пенсията. Не следва да се изключва преценката за наличие на алиментни задължения на длъжника – ако същият има деца, които издържа, удръжката следва да е наполовина.

На 30.05.2008 г. на бял кон се връща старата формулировка, като са променени размерите на месечния доход и допустимият размер на удръжките.

Видно от мотивите на законопроекта, occasio legis за изменението на тълкуваната разпоредба, извършено със ЗИД на ГПК (изм. и доп., ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г.), е въвеждането на пропорционално данъчно облагане на доходите на физическите лица, довело до изменение на икономическите критерии и фактори за определяне размера на несеквестируемия доход по чл. 446.

3. За празнотата в закона

De lege lata употребеното в предходната редакция на разпоредбата родово понятие „месечен доход” се съдържа в израза „ако осъденото лице получава до … месечно”. В тези случаи интерес представлява хипотезата, в която длъжникът получава плащане по повече от едно вземане (напр. пенсия и възнаграждение за труд), като размерът им поотделно е под размера на минималната работна заплата за страната, но сборът я надвишава – напр. пенсия в размер на 150 лв. и трудово възнаграждение в размер на 210 лв. Така и двете вземания са пълно несеквестируеми и съществува процесуална забрана за осъществяване на принудително изпълнение срещу тях. Ще може ли обаче длъжникът да се ползва от тази несеквестируемост? В случая сме изправени пред празнота в закона. Правният институт на несеквестируемостта не урежда подобна хипотеза, поради което правоприлагане по аналогия на закона е невъзможна.

За да разрешим този неуреден от процесуалния закон случай, следва да си припомним каква е основната задача на ГПК – възстановяването на нарушени субективни права, даването на защита на носителя на накърненото гражданско право, съответно санкция за правонарушителя. Следва също така в съзнанието ни да изплува и основният позитивноправен принцип, че правните задължения трябва да се изпълняват.

Практиката в изпълнителния процес е доказала, че в много случаи подобни вземания са единственото имуществено право, срещу което може да се насочи изпълнението. При съпоставката между едно неудовлетворено изискуемо и ликвидно вземане, от една страна, и един неправомерен юридически факт, какъвто е неизпълнението, от друга, предпочитание следва да се даде на вземането на взискателя. По-добре едно разтегнато във времето, разсрочено погасяване на задълженията, отколкото никакво погасяване. Неудовлетворените вземания на кредиторите са начално условие за икономически хаос, който е силно нежелано явление с неблагоприятни последици. Ясно е, че правният институт на несеквестируемостта е израз на хуманността, но закрилата далеч не е безгранична и всеобхватна (арг. от чл. 445, ал. 1 и 2, чл. 446, ал. 3 ГПК). Ето защо един подобен баланс на интересите, изразяващ се в гарантиране получаването на доход в размер поне на минималната работна заплата от длъжниците и погасяване на дължимите парични вземания на взискателите, е абсолютно оправдан.

Така, ако възприемем тезата, че основната императивна граница, под която не може да се слиза, е минималната работна заплата, т.е. целта е да се гарантира получаването на този доход, в дадения пример секвестируемата част от месечния доход на длъжника ще е 70 лв. Именно от тях би следвало да се правят удръжките. Въпросът е от кое вземане ще се удържат, т.е. върху кое вземане съдебният изпълнител ще наложи запора? При всички положения, тъй като се „прескача” изначалната забрана за принудително изпълнение срещу вземане, чийто размер е под минималната работна заплата, струва ми се, че в запорното съобщение изпълнителният орган следва да извести третото задължено лице за размера на другия доход на длъжника с оглед правилното и законосъобразно определяне на секвестируемата част и размера на удръжката. Така, ако се налага запор върху пенсията, математическата операция по чл. 446, ал. 2 ГПК ще следва да се върши от съдебните изпълнители. Преустановяване получаването на някое от вземанията ще има правопрекратяващ ефект по отношение удръжката от секвестируемата част. Едновременно с това ще представлява правопрепятстващ юридически факт за осъществяване на по-нататъшно принудително изпълнение срещу вземането, докато същото е под размера на минималната работна заплата.

Следва да се отбележи, че е налице ограничителен режим както на удръжките от трудовото възнаграждение, така и от пенсиите. Правното задължение за спазване на този режим тежи върху третите задължени в изпълнителното производство лица – работодателя, съответно осигурителния орган (вж. чл. 272 КТ и чл. 85–88 НПОС). Освен това наредбата установява и поредност на вземанията, подлежащи на удовлетворяване чрез удръжки, като поставя частноправните, с изключение на това за издръжка, на последно място (чл. 85, ал. 2 НПОС). При удръжките от трудовото възнаграждение не съществува подобна поредност, но е ясно, че с оглед избягване административнонаказателна отговорност за неизпълнение на данъчното и осигурителното законодателство работодателят първо ще удържи дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски, които са за сметка на работника или служителя. Също толкова ясно е, че работодателят ще предпочете първо да удържи своите вземания за надвзети от работника или служителя суми вследствие на технически грешки и за обезщетения за ограничена имуществена отговорност по чл. 210, ал. 4 КТ. Всичко това на практика може да доведе до невъзможност да се посегне и върху тази секвестируема част, тъй като общият размер на удръжките, които работодателят или осигурителният орган могат да правят, не следва да надвишава размерите, установени в чл. 446, ал. 1 ГПК (чл. 272, ал. 2 КТ, чл. 88 НПОС).

В тридневен срок от получаването на запорното съобщение третото задължено лице следва да посочи писмено обстоятелствата, поради които не може да бъде извършена удръжката (чл. 508, ал. 1 ГПК).

Във всички случаи длъжникът запазва процесуалното си право да обжалва действието на съдебния изпълнител, ако смята, че изпълнението е насочено срещу несеквестируем доход (чл. 435, ал. 2 ГПК).

4. In fine

Минималната работна заплата като императивна граница, под която не може да се насочва принудително изпълнение, намира приложение по отношение и на трите вида вземания, посочени в разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК. Процесуалният закон е затова, за да даде всекиму дължимото при справедливо балансиране на интересите. Отдавна е забравено времето на древноримските прийоми, при които длъжникът се е връзвал във вериги или е бил хвърлян в тъмница. Осъществяването на едни субективни права не бива да е за сметка ненормалното ограничаване на други.

 

Бележки под линия:

[1] Към момента минималният размер на работната заплата при нормална продължителност на работното време от 8 часа при 5-дневна работна седмица е 290 лв. – вж. член единствен от Постановление № 300 на Министерски съвет от 10.11.2011 г. за определяне на нов размер на минималната работна заплата. Постановление № 250 на Министерския съвет от 11.10.2012 г. пък щастливо ни информира, че от 1 януари 2013 г. минималната работна заплата нараства на 310 лв.

[2] Тази процесуална техника се отчита от съдебната практика, като не е счетена за незаконосъобразна – вж. напр. Решение № 4720 от 3.08.2011 г. на СГС по ч. гр. д. № 9686/2011 г., Г.О., 1-ви възз. бр. състав; Решение от 27.04.2011 г. на СГС по ч. гр. д. № 1148/2011 г., Г.О., II-А възз. състав. 

[3] Средкова, Кр. Осигурително право. С.: Сиби, 2012, 410–412.

[4] Според М. Обретенова размерът на минималната работна заплата се отнася само до удръжките от пенсия. Авторката обаче посочва, че това положение довежда до парадокс, тъй като би означавало, че законодателят не е гарантирал минимална работна заплата на активно трудещите се – вж. Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК Труд и право, 2012, с. 1065.

[5] Проф. В. Попова посочва, че пенсията с размер под минималното месечно възнаграждение е изцяло несеквестируема, но не се спира на разглеждания тук проблем – вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 1005. Проф. В. Мръчков, обсъждайки правното значение на минималната работна заплата, сочи, че тя служи като граница, под която не може да се насочва принудително изпълнение върху трудово възнаграждение или върху каквито и да са други възнаграждения за трудов резултат или за пенсия – Мръчков, В. Трудово право. С.: Сиби, 2010, с. 379.

[6] Поради използвания в разпоредбата израз ми се струва, че правнорелевантна ще е както издръжката на ненавършилите пълнолетие деца по чл. 143 СК, така и издръжката на пълнолетни учащи се деца по чл. 144 СК. За особеностите на тези видове издръжка вж. Матеева, Ек. Семейно право на Република България. Варна: ВСУ „Черноризец Храбър”, 2010, 501–516.

[7] За пенсионното осигуряване вж. Средкова, Кр. Цит. съч., с. 387 и следв.

[8] Цитирано по Николаев, Хр. Изпълнително производство. Съдебна практика. С.: Сиби, 2009, с. 214.

[9] Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2006, с. 765; Мутафчиев, Г. Изпълнително производство. С.: Нова звезда, 2005, с. 57.

[10] Вж. член единствен от Постановление № 6 на МС от 15.01.2009 г. за определяне на нов месечен размер на гарантирания минимален доход.

  

Свързани публикации:

От кой момент започва да тече давността по прекия иск на увреденото лице за заплащане на обезщетение...
Относно понятието „платец на дохода” за целите на чл. 73, ал. 1 ЗДДФЛ
Теоретични и практически въпроси, свързани с развалянето на договорите по реда на чл. 87 и следващит...
Необходими ли са различни давностни срокове в търговското право?
Преглед на съдебната практика относно въпросите на извънсъдебното прихващане в изпълнителния процес....
Румен Неков

About Румен Неков

Вярвам, че сами трябва да търсим истината. А последната винаги се открива в детайлите. Проявявам сериозен интерес към спортното право – отрасъл, който прохожда с малки, но уверени крачки на българската правна сцена. В ChallengingTheLaw.com ще направя опит да разгледам интересните въпроси, които поставя уредбата на обществените отношения в спорта. Интерес за мен представляват, разбира се, и други области на правото – облигационно право, вещно право, изпълнителен процес...
Граждански процес ,

12 comments


  1. Р.Г.

    Здравейте ,колега ЧНГ :) струва ми се ,че меко казано превратно тълкувате закона.Разпоредбата има впредвид пенсия чиито размер е под МРЗ е изцяло несеквестреуема.МРЗ не е изцяло несеквеструема.

    • П. Иванов

      “В последно време в практиката по принудителното изпълнение се родиха различни виждания относно обхвата на процесуалноправната защита, уредена в разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК. Дискусионният момент е дали размерът на минималната работна заплата се отнася и за възнагражденията за труд, или само за пенсиите.” Първите две изречения на статията ме заинтригуваха. Реших, че съм пропуснал нещо много важно по материя, която ме интересува живо, и на която отделям доста време. Казах си, че не е изключено – предвид динамиката на законодателството. И зачетох с интерес…обаче:
      1. Напоително сте попреписали една дузина правна литература и съдебна практика.
      2. Гръмко заявеният спорен момент, че „в последно време в практиката по принудителното изпълнение се родиха различни виждания относно обхвата на процесуалноправната защита, уредена в разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК“ изведнъж също толкова гръмко увисва и не давате за пример нито един съдебен акт, в който да се твърди, че минималната работна заплата като императивна граница, под която не може да се насочва принудително изпълнение, не намира приложение по отношение и на трите вида вземания, посочени в разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК, а се отнася само до пенсиите. Ще Ви кажа и защо не давате такъв – защото няма. Ще се радвам да сведете до знанието ми ни повече, ни по-малко от един съдебен акт, в който да се твърди нещо подобно. Вместо това давате един-единствен пример от теорията, при това от автор, който сам посочва, че такова едно тълкуване ще е парадоксално. Следователно, къде видяхте тези “различни виждания” остава пълна загадка.
      3. На следващо място, най-вероятно за да заблести трудът Ви с новаторство, твърдите, че стеснителното тълкуване не се споделя и от „иначе оскъдната съдебна практика по коментирания в това изследване проблем“, посочвайки четири съдебни решения. Оскъдна е – да, но само в правноинформационните системи, до проверка в които Ви е стигнал ентусиазмът. Практиката си е доста обилна и константна.
      In fine: Отговорете си искрено на въпроса привидяла ли Ви се е „ябълка на раздора“ в чл. 446, ал. 1 ГПК и самоцелно ли понаписахте нещо, за да ни предпазите от грешки.
      Поздрави, Иванов.

      • Румен Неков Румен Неков

        Искам да Ви благодаря за коментарите. Това означава, че темата Ви е провокирала, което също не е малко, дори и да не споделяте моето мнение, или да го споделяте, но с охота да ме нападате словесно в други направления :) . Първият коментар също подкрепя факта, че уредбата се тълкува противоречиво – както се казва двама юристи – три мнения. Не случайно съм посочил, че възникналите различни виждания са в практиката по принудителното изпълнение (а не в съдебната практика), защото именно някои от изпълнителните органи в Република България тълкуват различно уредбата, а някои работодатели отказват да изпълняват запори върху трудовото възнаграждение. Писането на статията далеч не е самоцелно. Действително цитираната от мен съдебна практика (не само в ПИС) е еднообразна, но не дава аргументирано обяснение защо се подкрепя тази теза. Именно тази “дупка” съм се опитал да запълня в изследването. Този проблем с чл. 446 ГПК не остана и извън полезрението на ВКС: с разпореждане от 11.01.2013 г. бе образувано т.д. 2/2013 г. по спорните въпроси в уредбата на принудителното изпълнение. Т. 3 от предложението гласи: “Обхваща ли наложеният запор върху трудово възнаграждение или другото възнаграждение за труд, както и върху пенсия, вземането на длъжника от третото задължено лице до размера на минималната работна заплата”. Адмирации и за ВКС, че чу предложенията на КЧСИ и включи въпроси от изпълнителното производство, чиито тълкувателни проблеми, поставяни от правната уредба, иначе рядко достигат до върховната инстанция.

      • leio lion

        27.04.2012 г. гр.Стара Загора

        В ИМЕТО НА НАРОДА

        СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД І ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

        На двадесет и осми март две хиляди и дванадесета година

        В публичното заседание в следния състав:

        ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТИХОЛОВА

        МАРИАНА МАВРОДИЕВА

        ЧЛЕНОВЕ:

        НИКОЛАЙ УРУКОВ

        Секретар П.В.

        Прокурор…………………….

        Като разгледа докладваното от съдията – докладчик МАВРОДИЕВА въззивно гражданско дело N 80 по описа за 2012 година.

        Производството е образувано по въззивната жалба на адв.Е.С. като пълномощник на А.М.И. против решение № 1302/09.12.2011г., постановено по гр.дело № 1257/2011г. по описа на Старозагорския районен съд, с което се отхвърля предявеният от А.М.И. против Частен съдебен изпълнител Г.И. с рег. № 765, с район на действие Окръжен съд гр. Стара Загора, иск с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от … лв., представляваща незаконосъобразно удържано й в пълен размер трудово възнаграждение за месец януари 2011 г. – пряка и непосредствена последица от извършеното от ЧСИ процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, ведно със законната лихва върху сумата от … лв., считано от датата на предявяване на иска в съда до окончателното изплащане, като неоснователен и недоказан; присъдени са разноски.

        Въззивникът е останал недоволен от постановеното решение, поради което го обжалва в срока. Счита, че е неправилно и незаконосъобразно. Моли да се отмени и да се постанови ново, с което да се уважат предявените искове. Излага подробни съображения, които са докладвани в съдебно заседание. Претендира за разноските.

        Въззиваемият Частен съдебен изпълнител Г.И., чрез процесуалния си представител адв. Е. М. оспорва жалбата. Моли да се остави без уважение, а решението на Старозагорския районен съд – в сила.

        Съдът, след като провери събраните по делото доказателства и обсъди становищата на страните, намира за установена следната фактическа и правна обстановка по делото:

        Предявен е иск с правно основание чл. 441 от ГПК, във вр.чл.74 от ЗЧСИ, вр. с чл. 45 от ЗЗД.

        Ищцата А.М.И., твърди в исковата си молба, че в производство по ч.гр.д. № 4673/2010 г. по описа на РС Стара Загора, „Юробанк и Еф Джи България” АД се снабдила с изпълнителен лист от 08.09.2010 г. против нея, на основание неизпълнение на договор за потребителски кредит, сключен на 21.07.2008г. с кредитополучател – А.А.А., по който договор била поръчител. Образувано било изпълнително дело № 1672/2010г. След получаването на покана за доброволно изпълнение подала молба от 17.01.2011г. за прекратяване на производството по изпълнителното дело спрямо нея, като изложила подробни аргументи. Била уведомена от ЧСИ Г.И., че се налага запор на трудовото й възнаграждение, като на 26.01.2011 г. било удържано трудовото й възнаграждение за месец януари 2011 г. в пълния размер, в нарушение на чл. 446, ал. 1 и ал.2 от ГПК. Твърди, че трудовото й възнаграждение за месец февруари 2011 г. било запорирано изцяло и в пълен размер. Счита, че принудителното изпълнение било процесуално незаконосъобразно и причиняващо й вреди. Твърди, че поръчителят оставал задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Падежът (срокът) на главното задължение настъпил на 21.08.2008г. – тогава, когато целият остатък от кредита е станал предсрочно изискуем. „Юробанк и Еф Джи България” АД гр. София трябвало да предяви иск в съда против длъжника в течение на шест месеца след настъпване на падежа на главното задължение – т.е., в срок до 21.02.2009г. или до 21.09.2009г., то шестмесечният срок за ангажиране на отговорността й като поръчител, е изтекъл на 21.03.2010г. Моли съда да постанови решение, с което да признае принудителното изпълнение по изп.д. № 1672/2010г. по описа на частен съдебен изпълнител с рег. № 765 – Г.И., за процесуално незаконосъобразно спрямо нея и да осъди частен съдебен изпълнител с рег. № 765 – Г.И., да й заплати сумата от …лева, представляваща незаконосъобразно удържано й в пълен размер трудово възнаграждение за месец Януари 2011г. – пряка и непосредствена последица от извършеното от частния съдебен изпълнител процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, ведно със законната лихва върху сумата от … лева, считано от датата на предявяване на настоящия иск в съда до окончателното й изплащане, както и да постанови прекратяване на изпълнителното производство спрямо нея, ведно с всички произтичащи от това законови последици. Претендира за направените по делото разноски. Ответникът Г.Д.И., ЧСИ с рег.765, оспорва предявения иск по основание и размер. Сочи, че за да се ангажира отговорността по предявеният иск по чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 441 от ГПК било необходимо кумулативно наличие на всички предпоставки на фактическият състав на непозволеното увреждане – виновно противоправно деяние, вреда и причинна връзка между тях. В случая не било налице противоправно деяние. Пред ЧСИ било образувано изпълнително производство по молба на взискателя. Съгласно чл. 426 ГПК съдия изпълнителят пристъпвал към изпълнение по молба на заинтересованата страна на основание представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение. Сумата от …лв. постъпила при ЧСИ на 27.01.2011 г. от ОББ АД, където бил наложен запор на сметките на длъжника, открити в банката и клоновете й, като същата не била от запора на трудовото възнаграждение и за нея не важали ограниченията по чл. 466 от ГПК. Твърди, че искането за прекратяване на изпълнителното производство било недопустимо и неоснователно, тъй като изпълнителното производство се прекратявало в предвидените в чл. 433 от ГПК случаи от съдия изпълнителя, каквито основания не били налице.

        Не се спори по делото, че по ч.гр.д. № 4673/2010 г. по описа на РС Стара Загора е издаден изпълнителен лист на 08.09.2010 г., въз основа на който е образувано изп.дело № 1672/2010г. по описа на ЧСИ Г.И.. Видно от посоченото изпълнително дело на 05.01.2011 година на ищцата е връчена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Г.И., заедно с подлежащия за принудително изпълнение акт – заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Със същата ПДИ е уведомена длъжницата – ищец, че се налага запор върху банковите и сметки и че е насрочен опис на движими вище на 11.02.2011г.

        Със запорно съобщение от 17.01.2011 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата в Основно училище „Христо Ботев” с. Хрищени. От представеното по делото удостоверение, издадено от ОББ клон Стара Загора от 07.09.2011 г. е видно, че в банката ищцата има открити две разплащателни сметки, по които има наложен запор от 06.01.2011 г. От това удостоверение е видно също, че от 06.01. до 20.04.2011 г. са постъпвали преводи от работодателя на ищцата ОУ „Христо Ботев”, както следва: на 26.01.2011 г. – в размер на … лв.; на 23.02.2011г. – …лв.; на 24.03.2011г. – …лв. и на 20.04.2011г. – …лв. От същото удостоверение е видно, че от банката са извършени следните преводи към ЧСИ Г.И.: на 27.01.2011г. – …лв.; на 25.03.2011г – …лв. От представеното по делото Удостоверение № 337 от 02.09.2011г. на ОУ “Христо Ботев” с. Хрищени общ.Стара Загора се установява, че трудовото възнаграждение на А.М.И. е превеждано за времето от 01.01.2011г. до 28.02.2011г. по банкова сметка ***.

        От данните по изпълнителното дело е видно, че ЧСИ Илчева е изискала справки от НОИ, РУСО, Община Стара Загора, отдел МДТ относно имущественото състояние на ищцата.

        Въззивната инстация споделя мотивите на районния съд досежно неотносимостта към настоящия спор на обстоятелството съществува ли вземането по издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 08.09.2011 г. по ч.гр.д. № 4673/2010 г. по описа на РС Стара Загора и издадения изпълнителен лист. Тези въпроси следва да бъдат обсъждани единствено по предявен иск за съществуване или несъществуване на вземането.

        Въззивната инстация, обаче намира за основателни оплакванията на въззивницата И., относно подаването на молбата и до ЧСИ вх.№ 1543/26.01.2011г., която по своята същност представлява възражение на длъжника относно дължимостта на задължението по издадената заповед за незабавно изпълнение. В случая ЧСИ е следвало да изпрати същата на районния съд, издал Заповед за назабавно изпълнение или да изпрати бланка – възражение на длъжника. Като не е сторил това ЧСИ е нарушил задълженията си, визирани в разпоредбата на ГПК по връчване на ЗНИ – чл.418, ал.5.

        По отношение на твърдението на ищцата за нарушение на разпоредбите на чл.446 от ГПК, от ЧСИ във връзка с несеквестеруемастта на трудовото възнаграждение в определени от закона размери, съдът намира същото за основателно. Това е така, защото преведените по банковата сметка суми от трудово възнаграждение, които представляват вземания на длъжника към банката по договор за влог, са по своята същност трансформирани вземания по чл.446 от ГПК. Ето защо, същите следва да се считат несеквестируеми до размерите посочени в разпоредбата на чл.446 от ГПК. Наистина СИ не може да знае сумите по банковата сметка на длъжника от къде са получени. Негова е, обаче, тежестта да провери за наличието на установените в чл.446 ГПК критерии за рамера на секвестируемия доход, както и да провери какво е семейното положение на длъжника и лицата на които дължи издръжка, във връзка със служебното му задължение за прилагане на правилата за несеквестируемостта, чрез предоставения му инстументариум за проверки в регистри и др. В този смисъл при изпращането на запорното съобщение до банката, следва да се посочат и условията, при които тя като трето задължено лице да запорира сметката и превежда удръжките като посочи секвестируемия размер на сумите, получени като възнаграждение за труд. Основанието за прилагане на това правило е трансформацията на вземането, както и обстоятелството, че несеквестируемостта на размера на вземанията по чл.446 ГПК, не може да зависи от обстоятелството, дали плащането се извършва в брой или по банков път. Ето защо задължение на СИ е да уведоми третото задължено лице, в случая – банката за размера на несеквестеруемостта по чл.446, ал.1 от ГПК.

        Като не е изпълнил точно задължението си по прилагане на императивните разпоредби на чл.446 ГПК, ЧСИ е налице негово противоправно поведение, от което са произлезли вреди в патримониума на ищцата в размера на преведеното по сметката на ЧСИ от банката, цяло възнаграждение за положен труд в размер на …лв. Налице е причинно следствена връзка между противоправното поведение на ЧСИ и претрпените от ищцата вреди в размер на …лв.

        С оглед на гореизложените съображения, съдът намира предявеният от ищцата иск с правно основание чл. 441 ГПК във вр. чл. 74,ал.1 от ЗЧСИ и във вр. с чл. 45 от ЗЗД е основателен и доказан, поради което същият следва да бъде уважен.

        Искането за прекратяване на изпънителното производство не може да бъде уважено, тъй като не следва да се разглежда в настоящото производство. По това исконе не е налице произнасяне на районния съд.

        Предвид изложените съображения, въззивната инстанция намира, че жалбата на въззивника е основателна. Решението на Старозагорския районен съд, с което иска, с правно основание чл.441 от ГПК, във вр. с чл.74 ЗЧСИ и чл.45 от ЗЗД е отхвърлен като неоснователен е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено. Вместо него следва да се уважи предявения иск.

        На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, ответницата следва да заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на 303 лв., представляващи държавна такса и възнаграждение за един адвокат.

        Водим от горните мотиви, съдът

        Р Е Ш И:

        ОТМЕНЯ решение № 1302/09.12.2011г., постановено по гр.дело № 1257/2011г. по описа на Старозагорския районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

        ОСЪЖДА Частен съдебен изпълнител Г.И. с рег. № 765, с район на действие Окръжен съд гр. Стара Загора с адрес на кантора: гр. Стара Загора, ул….№ … да заплати на А.М.И., ЕГН ********** *** сумата от … /…/ лв., представляваща незаконосъобразно удържано в пълен размер трудово възнаграждение за месец януари 2011 г. – пряка и непосредствена последица от извършеното от ЧСИ процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.03.2011г. до окончателното и изплащане, както и сумата от … /…/ лв., представляващи направените по делото разноски за държавна такса и един адвокат.

        Решението не подлежи на обжалване.

        http://www.osstz.com/reshenia/GD/2012/042012/0063d812/08032812.htm

        oshte

        Р Е Ш И :

        ОТМЕНЯ налагането на запор върху трудовото възнаграждение на въззивницата, извършен със запорно съобщение от 24.08.2011г. по изп.д. № 20097120400138 на ЧСИ с рег. № 712 и район на действие ВОС, по жалбата на Т.С.Н..
        Решението е окончателно.

        link

        http://www.lex.bg/forum/viewtopic.php?t=46665

  2. Здравейте, г-н Иванов,

    Радвам се, че следите статиите в challengingthelaw и изложихте Вашето отношение към статията на Румен Неков относно границите на несеквестируемостта при пенсиите и възнагражденията за труд (чл. 446 ГПК). Струва ми се обаче, че казаното от Вас не отговаря на положения от автора труд и на актуалността споделените в статията идеи.

    Относно дискусионността на разгледания въпрос бих искал да споделя само едно обстоятелство – на 7 януари тази година (преди 4 дни!) бе образувано тълкувателно дело № 2/2013, третият въпрос по което е:

    “Обхваща ли наложеният запор върху трудово възнаграждение или
    другото възнаграждение за труд, както и върху пенсия, вземането на
    длъжника от третото задължено лице до размера на минималната
    работна заплата?”

    След като е образувано тълкувателно дело (8 дни след публикуването на статията по същия въпрос в challenginthelaw!), определено това означава, че заместващият Председателя на ВКС – върховен съдия Красимир Влахов, е преценил, че съществува противоречива и/или неправилна съдебна практика (чл. 124, ал. 1 ЗСВ) именно по въпроса, предмет на коментираната тук статия.

    Чест прави на Румен, че откри темата пръв и представи своята теза по нея пред аудиторията на challengingthelaw седмица преди въпросът да привлече вниманието на ВКС. Вярвам, че именно в това се проявяват качествата и далновидността на един добър юрист. Живот и здраве – ще видим какво мисли по въпроса ВКС.

    Ще се радвам на Вашето бъдещо участие в дебатите в challengingthelaw с надеждата, че ще откриете правилния смисъл, вложен в думите по-горе.

    С уважение:
    Стоян Ставру

    • delyan nedev

      Здравейте !
      На мен статията ми беше полезна. Обърна ми внимание на въпрос, над който не се бях замислял, осветли го както чрез исторически поглед, така и с поставяне на възможните му решения днес; и накрая представи убедителна аргументация в подкрепа на избраното решение. Точно това трябва да прави една разработка. Аз я изчетох с удоволствие, и мисля, че тепърва ще я чета пак.
      Мнението на всеки е ценно и важно. Но уважението към другия не пречи на изявяването на това мнение. Струва ми се обаче, че наблюдавам случай, в който този принцип е пренебрегнат…
      Изрази като “напоително сте преписали” , “за да блесне Вашата работа” и особено: ” Ще ви кажа защо – защото няма” трудно могат да бъдат в основата на една градивна критика. Те са опасни, най-вече за този, който ги използва. Все едно да стреляш срещу стена – куршумите ти трудно ще я пробият, но вероятността някой да се върне обратно е голяма.
      Хайде да обсъждаме, преди да (се) осъждаме :)
      Иначе казано, хейтването е полезно, когато хейтваш последователно, защото тогава хейтваш и самото хейтване.

      Поздрави :)

      • Ирина Узунова

        Здравейте! Аз не съм юрист,а счетоводител и не мога все пак да реша – върху чисто възнаграждение 295 лв да правя ли удръжки за запор за издръжка за минало време? Имам молба вие като юристи да ми отговорите!

    • Колева, октомври 2015

      Здравейте, проблемът с несеквестируемия доход виси от години – работих като юрискосулт по изпълнителни дела над 4 години, запознах се с практиката на различни ЧСИ-та из страната и мога да Ви уверя, че всеки решава въпроса по собствено усмотрение и според това дали взискателят следи отблизо делото и т.н. други фактори.

      Тълкувателното решение на ВКС е факт, но всички видяхме колко неефективно се отговори на въпроса по т. 3.

      Моля за Вашия коментар по темата в “светлината” на тълкуванието на върховните съдии.

      И още един въпрос: ако се запорират вземания по договор на самоосигуряващо се лице (длъжник), кой следва да внася осигуровките към държавата – длъжника, ЧСИ или третото задължено лице?

      Благодаря!

      • Румен Неков Румен Неков

        Здравейте, благодаря Ви за коментара! След възприемане на интерпретацията, заложена в т. 3 от тълкувателното решение, и предвид съобразителната част за извеждане на общото официално тълкуване, в практиката тепърва ще се появяват нови въпроси, които, надявам се, ще бъдат предмет на възможно най-скорошно изследване. ;) Струва ми се, че един от важните въпроси към момента е как се изчислява размерът на секвестируемата част – удръжката от 1/3, 1/4, 1/2 и т.н. от цялата работна заплата или от разликата между нетното възнаграждение и минималната работна заплата за страната? Според мен при отговора следва да се изхожда от следните съображения. Възприетата от ВКС идея е, че минималната работна заплата не подлежи на запор. Ако се прилага методът на изваждане на минималната работна заплата от нетната, която получава длъжникът, кредиторите не биха получили нищо. Интересното е, че точна удръжка, която да дава като остатък едни гарантирани 380 лв. понастоящем (минималната работна заплата), изисква например длъжникът без деца да получава най-малко 570 лв. чисти. От тия 570 лв. чисти ще може да се прави удръжка от 190 лв., ако длъжникът е без деца, и 142,50 лв. – ако е с деца. Правната уредба (размера на доходите, посочени в чл. 446, ал. 1, т. 1-4) е икономически неактуализирана. По мое мнение пресмятането на удръжката (1/3, 1/4, 1/2, 1/3 и т.н.) следва да става върху цялата нетна заплата (т.е. след приспадане на дължимите върху нея данъци и задължителни осигуровки), но да се съобразява, че не трябва да се пада под несеквестируемия минимум – 380 лв. Т.е. удръжката се смята върху цялото нетно възнаграждение и според правилата на чл. 446, ал. 1 ГПК, но секвестируемата част стига до предела на минималната работна заплата – 380 лв. Образно казано, ако длъжникът взима 382 лв. чисти, на удръжка подлежат само 2 лв., въпреки че при пресмятането по правилата на т. 2 поначало може да се удържа по-голяма сума.

  3. Р.Г.

    Здравейте! Ирина
    Според мен , студент съм по право все още правилно запорът върху ТВ да го определи СИ наложил запорът,които момент е получаването на запорното съобщение от работодателят Чл.450 ал.3 ГПК.
    Не се предвижда и санкция ако откажете да определите каква сума да удържите и изобщо не е вменено, и във ваше задължение.Като ваше задължение ГПК предвижда Чл. 508. (1) В тридневен срок от връчването на запорното съобщение третото лице трябва да съобщи на съдебния изпълнител:
    1. признава ли за основателно вземането, върху което се налага запорът, и готово ли е да го плати;
    2. има ли претенции от други лица върху същото вземане;
    3. наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции.
    За което да ,му съобщите отговора за трите точки и съответно СИ , ви даде указания за каква част от сумата да се наложи запора спазвайки и несеквестируемата по Чл.446 ГПК.
    На свой ред длъжникът има право да оспорва действията на СИ наложил запора ,като счита вземането за несеквестируемо.Което е спорното по темата на автора.

  4. От доста време не бях чела нещо толкова интересно и придружено с хубави доказателства и тези, според които имате подобно мение.Наистина е малко смешно как точно се изчислява минималната заплата.Понякога възникват сериозни спорове и проблеми, но е важно ние като българи и като хора, които пътуват да разберат, че страната ни все ще ебедна.Докато се плащаш данъците и сметктие на ромите няма как да достигнем високи заплати.

    • Р.Г.

      Според мен ,трябва да се работи по планова икономика за преодоляване на безработицата и обещанията които се дават да са реални и изпълними почиващи на обективни данни в правния мир. Естествено избирателите ,ще очакват отговори от управляващите в техните политически решения, а не от малцинствата за което не са виновни ,че имат нисък социален статус и живеят така според КРБ ,се забранява дискриминационно отношение и са освободени от задължението да доказват своята виновност както и всеки гражданин. Например може партиите да имат приоритетни еднопосочни интереси ,и активно да участват в създаването и изпълнението на една обща програма – кауза в повишаване и подобряване качеството на жизнения стандарт ,на живот и повече справедливост при разпределението на благата все пак сме в 21 век ,а по произход сме устроени за „прост начин на живот”. Така може да се постигне и приемственост в започнатото и прогрес ,а някой беше казал ,че сме тук за да направим живота си по добър.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>