Защо лицето ще надживее тялото – или за технологичното бъдеще на човешката въплътеност?

(това е българският текст на статията Why Will the Face Outlive the Body, or On the Technological Future of Human Embodiment?" - Papers of BAS. Humanities and Social Sciences, 2015, Volume 2 № 1-2, с. 80-91)

 

Без лицето от човека би останало малко. Но защо лицето е толкова важно? За да открием значението на лицето, е достатъчно да си зададем въпроса, какво бихме загубили, ако нямахме лица? Лицето е препълнено със значими символи и центрове на смисъл. На лицето живеят усмивката и сълзите. Там са блясъкът на очите и вкусът на езика. Бръчките на челото и мекотата на бузите. Красотата на устните и гордостта на брадичката. Любопитството на носа и пърхащите мигли на кокетничеството.

Множеството лицеви мускули предоставят огромно количество информация за емоционалното състояние, текущите намерения и отношението на човека. Разпознаването и декодирането на тази информация е ключово за оцеляването на едно „социално животно“, за каквото се смята човекът. Поради това еволюционното развитие е благоприятствало оцеляването на хората,които са обръщали внимание и са познавали лицата на другите1, на своите съплеменници. Така лицето е ставало все по-прецизно картографирано в мозъка ни като определяща за социалността част от телата на заобикалящите ни хора. Лицето е играло важна роля при конституирането на човечността [Bernard, 2005]. Неговото добро познаване е осигурявало пълноценно общуване – особено в предвербалната ера на човешките взаимоотношения. Вербалната комуникация е възможна единствено благодарение на сетивата, разположени на или около лицето: зрението и слухът. На каква е социоколтурната роля на лицето и нейната философска интерпретация?

 

1. Уловът на лицето и съпротивите на тялото

Лицето е абстракция на тялото. Като част на тялото, лицето е аскетът на тялотов лицето има най-малко тяло. Лицето е много по-диференцирано, детайлно, нежно и одухотворено. То е най-високо разположената аристократична част от „горницата“ на тялото. То не може да се движи само, а за това разчита на мускулите на тялото (врата, ханша). Но пък именно лицето определя местоположението на тялото спрямо гледащия: анфас, профил, в гръб.2 Тялото се равнява по лицето, което е най-представителната му част. Тялото се репрезентира и идентифицира социално чрез лицето. Лицето е паспортът на тялото, то е документ за тялото. Със своите представителни функции лицето се дистанцира от тялото. Като социален вход към тялото – документ за неговото интегриране в света на субектите, лицето е знак, поставен извън и отвъд тялото. В този смисъл лицето не е тялото, то е говореща опозиция на безмълвното тяло. Лицето е отговор на оспорването, направено от тялото на привилегията на човешкото съзнание. Тялото е непрекъснат риск и потребност – то може да бъде уязвено всеки момент и всеки момент изисква нашето внимание като внимание за оцеляване. Трябва да го пазим и да задоволяваме нуждите му от вода, храна, почивка и пр. Това създава усещане за уязвимост на съзнанието – то се компрометира от своята непрекъсната зависимост от тялото: “тялото е постоянно оспорване на привилегията, дадена на съзнанието да “задава смисъл” на всяко нещо; тялото живее като такова оспорване”[Левинас, 2000: 98]. Обособяването на лицето като част от тялото „с най-малко тяло“ идва да защити „привилегията на съзнанието“. Съзнанието притежава една част от тялото, която е под негово владение – това е лицето. Лицето качествено се различава от “голото и гладно тяло”, то е над (дори чисто физически) това тяло.

Но лицето не изчерпва тялото. Макар и над тялото, то е по-малко от тяло. Подобно на езика, лицето типизира иначе недостъпните в своята уникалност усещания на тялото [Бергсон, 2004: 142]. Тялото дава оттенъкът на състоянията на съзнанието, който само отчасти могат да бъдат различени върху лицето. Тялото дава нюансите на лицето. Тялото се случва, докато лицето се опитва да означи това случване. Тялото е котел, в който се сливат и претопяват всички сетивни усещания, впечатления и чувства. Тази спонтанност на динамичния Аз, живеещ в тялото, намира своите моментни изражения в изразите на лицето. Лицето е екран на случващото се в тялото, но екран, който опростява телесната динамика до из(об)ражения, които са разбираеми за гледащите други. Както посочва Хусерл “[м]оето физическо тяло като обърнато към самото себе си има своя начин на даденост на централно Тук; всяко друго тяло (корпус), а следователно и тялото на другия, притежава модуса Там” [Хусерл, 1996: 253]. Телесното присъствие на Другия, без лице, е непроницаемо. Другият се явява единствено през, в лицето си, овладян до образ.

Неразбираемостта на тялото е свързана и с неговото траене, със съществуването му във времето. Тялото живее във времето като продължителност, в която нито една причина не се повтаря, тъй като винаги всяко състояние е различно и ново (всяко повторение и ново състояние). Лицето в много по-голяма степен е разположено в едно хомогенно пространство, където можем да търсим закономерностите на причинно-следствените връзки. Както казва Анри Бергсон в Опити върху непосредствените данни на съзнанието”, за да предвидим действията на едно лице, трябва да разберем неговите преживявания. Да ги разберем, обаче, можем единствено като ги преживеем:

Ако обаче Пиер и Пол (два произволно взети субекта – бел. моя) са изпитали едни и същи чувства в един и същи ред, ако двете им души са изживели една и съща история, как тогава да ги отличим една от друга? Дали според тялото, в което пребивават? Ако е така, тогава те непрестанно се различават по заеманото от тях място, тъй като в нито един момент от своята история те не са в едно и също тяло” [Бергсон, 2004: 163].

Тялото е последното и непреодолимо различие. Тялото е това, което ме конституира като точно този субект, преминаващ и променящ се през времето. Лицето, напротив, постоянства в своя образ. То е в много по-малка степен подвластно на времето: дори и когато телесната повърхност на лицето се покрие с бръчките на старостта, тези бръчки свидетелстват за старостта на тялото (времето, което е изминало за тялото), без да компрометират смисловата дълбочина на лицето, запазваща същността (идентичността) на човека.

Зад всяко лице съществува динамична поредица от разположени във времето взаимнопреливащи и взаимнопроникващи състояния. Поведението на лицето са действия, които се случват в тялото. Тялото остава своите нюанси в Аза, “който пребивава в състояние на постоянно случване” (Бергсон, 2004: 158) и “който живее и се развива от ефекта на самите свои колебания при което свободното действие се откъсва от него, така както това става със зрелия плод” (Бергсон, 2004: 153). Тялото е чисто времетраене3, което не може да бъде представено и подредено като едновременности в пространството. В момента, в който се опитаме да сведем непрекъснато променящите и проникващи едно в друго състоянията на тялото до езикови обозначения, до думи с конкретно значение, ние ги обезличаваме, премахваме именно онова, което е най-същественото за тях, и ги свеждаме до комуникационни “баналности”. Така езикът, който ни помага да се разбираме взаимно и който прави комуникацията възможна, унищожава спонтанността на нашите преживявания и ги превръща от траещи във времето състояния в разположени в пространството единици. В езика богатството на нашия опит (включително богатството на нашия телесен опит) изкристализира в подредени и “взаимно заменяеми” чувства – един втори Аз “покрива първия” (Бергсон, 2004: 121). Ако в състоянията се отразява (утаява) цялата ни същност и всяко чувство съдържа оттенъка на всички останали, то езикът “означава тези състояния при всички хора с едни и същи думи, така че успява да фиксира само обективния и безличен аспект на любовта, омразата и хилядите други чувства, вълнуващи душата” (Бергсон, 2004: 143). Езикът е много по-тясно свързан с лицето – той се създава там и в някаква степен описва самото лице. Лицето говори от името на тялото, като “втвърдява” неговите флуктуации и ги прави разбираеми за останалите участници в комуникацията. Цената за удобството да се разбираме е втвърдяването на тялото до лице. Хомогенизирането на неспиращите телесни движения до думи, обозначаващи статични състояния. Лицето кадрира тялото.

Като говорител на тялото, лицето получава достъп до участие в общността на рационалните субекти. Този достъп му е предоставен като заслуга за овладяването (улавянето) на тялото. Отдалечаването на лицето от тялото е ефективната стратегия за спечелване на доверието на общността, изградена от субекти, считащи себе си за обезтелесени. Телата влизат в общността като лица, защото лицето прави възможна срещата. Лицето се естетизира и етизира отделно от тялото, като негов контрапункт. Това изисква от лицето все по-голяма и строга аскетичност с оглед на неговия телесен произход. От част на тялото-обект, лицето трябва да се еманципира до самостоятелен образ-субект. Тази метаморфоза на лицето изисква умели техники за заличаване на неговия телесен произход. В лицето си човек се отдалечава от своето тяло. То е убежище за отдръпналата се от плътта субектност. Лицето е обградено от тяло, но е достатъчно мощно, за да се превърне от „защитаваща“ се в „нападаща“ част на тялото. Така възниква и противопоставянето (сблъсъка) между лицето (душата) и тялото.

Но не тялото е капан за лицето (душата), а лицето е капан за тялото – то го усмирява, персонализира го и го индивидуализира. Лицето ни отдалечава от тялото, обезтелесява самите нас и другия и ни прави събеседници. Лицето е родното място на езика и словото. То е началото на всеки диалог. То е беззащитно (Левинас), но и възпиращо. Лицето, за разлика от тялото не може да бъде убито. Така, закачено за тялото, лицето го пази от това да се превърне в анонимна жертва, в част от статистиката на масите. Лицето поглъща вниманието в социалното взаимодействие, а тялото участва като част (лицето също е източник на огромно количество невербална информация) от т. нар. невербална комуникация, чиято „допълваща“ функция все по-често се определя всъщност като ключова за комуникацията. Лицето хвърля своята сянка върху тялото. Последното остава на заден план.

 

2. Тяло и лице – метаморфози и взаимодействия

Лицето е индивидът. То прави тялото неделимо. Макар и да е изградено от множество органи, тъкани и клетки, които са по правило заменяеми (разменяеми), лицето обезсилва тази тяхна заменяемост и ги прави едно цяло (от тук и въпросите за идентичността при донорство на органи и тъкани). Лицето интегрира частите в единно тяло дори и когато те са напуснали неговата цялост. Така например, отделени от тялото репродуктивни клетки могат да запазят своята принадлежност към тялото поради неделимостта на лицето. Едно лице свързва всички части на тялото. Те не са единици, те не могат да бъдат преброени, тъй като лицето им е едно. Лицето е в състояние да прикрие разпада на тялото, неговата фрагментаризация и болест. То продължава да ни прави индивиди дори и при разчленено и парцелирано тяло. Анатомията е наука, която не познава човешкото лице, тъй като то би й попречило да изучава частите на човешкото тяло. Лицето е враг на анатомията, тъй като не й позволява да разделя тялото на части и да типизира остатъците като родово определени телесни зони. Без лицето, тялото би представлявало анатомичен манекен.

Лицето стои и зад правата на човека. Неделимостта, която осигурява лицето, е в основата на неприкосновеността на тялото. Тялото е неприкосновено, когато има лице. Правата на човека са права на неговото лице. Права на лицата. Правото обича лицето, тъй като то му позволява да се абстрахира от въплътеността (ирационалността, непредвидимостта) на правния субект. С лицето правото е сигурно, че законът няма да зависи от случайностите на телесността. Лицето е възпитано, подредено, способно да внася ред в тялото. Затова и законът разчита на лицето, превръща го във второто име на правния субект – последният се нарича от правото „физическо лице“. Дори и дружествата, които са „измислици“ на правото, са репрезентирани в юридическото пространство като „лица“ – „юридически лица“. Правото обича да работи с лица, защото се плаши от тялото. Лицето е нормативен остров в хаоса на тялото, място, от което може да започне „завладяването“ (урегулирането) на тялото, подчиняването му на рационални правила. Лицето е съюзник на правото в борбата му за дисциплиниране на тялото. Симетричността и подредеността на лицето – всички елементи на лицето са с фиксирано местоположение и съотношение помежду си, са обещание за ред и в самото тяло (грижовно поддържаната прическа също е обещание за ред, живеещо на главата, в непосредствена близост до лицето). Естетиката на лицето е следствие на неговата подреденост. Тя има и нормативен характер. Лице, което спазва пропорциите, е красиво лице. Красивото лице е очаквано лице, то показва ред и разкрива здраве. Лицето е социалната опаковка на тялото, която изрязва нелицеприятните ръбове на въплътеността.

Но лицето е двоен агент, който работи не само за реда, идващ отвън, но и представя „тайния живот“ на тялото. Лицето живее на кредит от тялото. То е част от тялото и не може да съществува без него. “Битието се дава на тялото” [Славова, 2014: 58] – на онова тяло, което е способно да излиза отвъд себе си. Лицето е върхът на айсберга-тяло, който се поддава над повърхността на въплътеността, за да направи възможно съзнателното социално взаимодействие. То е изходът от тялото. От него излиза, чрез него (и словото) се проявява същността на Аза. Възрастта, болестите, трудностите на тялото рано или късно започват да живеят като знаци върху лицето. Редът на лицето има своите пукнатини, през които се излива тялото. Гримасите на лицето разкриват тялото зад (всъщност – под) него. Разкрасяването на лицето може да прикрие тялото, но само временно. Когато карнавалът на лицето бъде свален от сцената на наблюдението, разфокусираното тяло показва своите несъвършенства. Тялото пише върху лицето. Тялото, рано или късно, застига лицето. Макар и смъртта да е феномен на тялото тя поглъща и лицето.4 Тялото, като източник на другостта в нас самите, е носител и на най-непонятната другост – смъртта.5 Другостта на смъртта е недостъпна за нас, за разлика от друстостта на Другия, който макар и да не владеем, може да срещнем като безкрайност (като лице): “само битие, достигнало до свиването на своята самота чрез страданието и до отношението със смъртта, се помества в мястото, където отношението с другото става възможно. Отношение с другото, което никога не ще бъде фактът на улавяне на една възможност” [Левинас, 1995: 68]. Недостъпната смърт ни осигурява достъпа до смъртния Друг. Но най-тежка е другостта на мъртвия Друг – смъртта, поразила лицето на Другия. Смъртта унищожава лицето като образ. В смъртта лицето става маска, то вече е безизразно[Levinas, 1993: 21].6 Другостта на Другия, която ни вика към отговорност, вече я няма в лицето. Тя е отстъпила пред другостта на тялото, на тленността, на смъртта, която през тялото е завладяла и лицето. Лицето на мъртвеца е „празно“ и поради това чуждо и злокобно. Животът напуска лицето. Лицето отстъпва пред победата на смъртта и показва нейната необратимост. От знак лицето се превръща просто в част от едно мъртво тяло (мъртъв организъм). Очите – „прозорецът към човешката душа“, са затворени и престават да излъчват, да разказват историята на човека.

Лицето е автобиографичната част на тялото. Там е изписана историята на човека, неговата лична (лицева) история. Само едно лице може да има автобиография. Тялото има медицинска история (анамнеза). Лицето остава следите на тялото, което вече се е случило. Лицето е мястото в тялото, където се ражда личността. Но личността е още една крачка извън и отвъд тялото.7 Ако лицето е част на тялото, макар и еманципирана като знак, личността е изначално конструирана с претенция за независимост от тялото. Нещо повече – тя често открито се бори срещу това тяло, превръщайки го в необходим придатък на лицето. Лицето е посланикът на личността на територията на тялото. Лицето е празникът на личността в календара на тялото. Тялото остава между вещта (обектите, които са тъждествени на самите себе си) и лицето (абсолютният друг, превърнал се в знак).

Лицето, като синекдоха на личността, е екстериториално, то не се подчинява на „общите“ закони на телесните повърхности: не се облича, а се открива (не се покрива), голотата му е не само препоръчителна, но дори и задължителна. То е най-социалната и наблюдавана част на човешкото тяло. Тела без лица са анонимни биологични организми. Ако мозъкът (все по-чест заместител на личността в технологичното общество) е бюрократ на тялото, лицето е неговото бюро. То е фасадата на (раз)ума в тялото. Дори и когато (раз)умът се стреми към независимост от лицето – личност извън биологичната въплътеност на човека (мечтата на трансхуманизма), (раз)умът може да бъде социално представен (както се случва във всички футуристични филми) с някакво лице. Иначе той би бил просто неразпознаваем за хората. Така разумът (личността) продължава да бъде зависима от репрезентацията на една част от тялото – лицето. Диалогът между две личности, дори и когато сме се опитали да забравим за телата им, се нуждае от лицата им.

 

3. Тялото е мъртво, да живее лицето!

Телата са статисти. Активният деятел, агентът е винаги лицето. Тялото е биологичен фон. Даже не е наблюдател, тъй като последният е субектът. Тялото става видимо, когато е наблюдавано от лице(то). Лицето е това, което открива тялото. Лицето търси и носи смисъл. То разказва истории, включително и историята на тялото.

Като чист агент (деятел), лицето няма тежест. Само телата имат тегло. Без лица телата образуват „маса“, съвкупност от еднородни и неразличими биологични единици. Над тях се извисяват само лицата. Когато в една маса от тела бъдат различени конкретни лица, те престават да бъдат част от „масата“. Стереотипите и идеализациите трудно съжителстват с лица. Телата без лица са идеалният градивен материал за масовизация – чисто физически, но и теоретически. Но и лицата могат да бъдат мишена за обезличаване. В това отношение се проявяват технологиите, които създават роботи с еднакви „лица“. Серийното производство на едно лице, обаче (поне все още!), е само имитация на лице. „Лицето“ на робота остава мъртва материя, копие без жизненост, статичен дубъл на човешкото лице. Машината не може да носи дори и маска, тъй като няма тяло, което да скрие. Лицето на една машина винаги ще тежи.

Лицето не е даденост, сама по себе си. Лицето е усилие. Лицето на Другия трябва да се достигне и постигне. То не е просто възприятие, лицето отива отвъд сетивния ни опит. Написаното в лицето трябва да се прочете, да се разпознае, да се превърне в образ. Едва тогава тялото може да бъде заобичано като лице. Лицето разкрива своята дълбочина постепенно в задълбочаващото се взаимодействие с другия. Лицето се появява, когато заговорим с Другия, когато различим и се подчиним на безкрайността в Другия, затворена в неговото крайно тяло. Достигането до лицето-образ (не-вещ и не-феномен) изисква усилие, което не винаги сме готови да положим. Понякога предпочитаме да сме заобиколени от тела без история и без лица, които не изискват от нас своето разчитане. Тези тела са просто част от вещите около нас, пасивно и търпящо обкръжение, а не изискващи лица, активни субекти, които променят плановете на живота ни. Само едно лице може да извика „Помощ!“. Само едно лице може да заяви „Обичай ме!“

Лицето на Другия винаги ще ни гледа с изискването си да бъде зачетено, да бъде включено в нашия свят, в нашата обща история. Количеството е враг на лицата. Когато сме заобиколени от стотици хора на публично достъпно място, техните лица се губят. Взискането на толкова много лица е твърде голямо, за да можем да му отговорим. Лицата се обезразличават и материализират до тела. В тълпата лицата се поглъщат от телата. Концентрирането на тела води до ерозиране на лицата (концлагерите са зловещ експеримент в това отношение). Всяка индивидуална история, разказвана от отделните лица, се удавя в гъстотата на телата. Лицето изисква пространство между телата. Заличаването на историята на един човек е обезразличаване на лицето му. Всички тела стават еднородни, с обща анатомичната типология. Тълпата е лоша поредност от еднородни единици, серийност от тела, чиято органичност е надделяла над идеализацията на лицата.

Без лице няма вина. Тялото е рефлекс, то не може да бъде носител на вина, не може да бъде „наказателно отговорно лице“. Отговорността е атрибут на лицето – лицето, което едновременно призовава към отговорност и е призовано да отговаря. За Левинас, само отношението „лице-в-лице“ е етическо отношение, т. е. отношение на отговорност. Азът идва, за да отговори на вече Другия. Азът заварва Другият, който е в основата на неговото съществуване. Битието започва с Другия, а не с Аза. Лицето е епифания на Другия, която го разкрива в неговата оголеност и немощ и именно поради това изисква от нас подчинение и грижа. Лицето като беззащитна другост е безкрайност, която ни изважда от нашата самодостатъчност, от нашето тъждество. То е команда за поемане на отговорност, за полагане на грижа към Другия като неразбираема за нас различност. Лицето е центърът на етиката на отговорността. Ние „отговаряме“ на лицето, с което допускаме неговата безкрайност (безкрайността на неговото различие) да наруши нашето господство върху света. Лицето на Другия ни показва, че светът не е само наш, а в него има и други субекти, чиито действия са непредвидими и неконтролируеми от нас. Нашата воля се разбива в своето тъждество в лицето на Другия. Лицето на Другия детронира върховенството на Аза, за да го призове към чужда за всякаква реципрочност грижа за Другия. Няма никаква симетричност между това, което изисква, и това, което дава лицето. Отношението на отговорност е асиметрично, диспропорционално, отвъд възмездността.

Деформацията на асиметричността, която за Левинас е същностна характеристика на етическата отговорност, започва с лицето на Другия.8 Именно то ни зове да даваме, прави ни безпомощни, изисква от нас изпълнението на един непосилен и смазващ дълг. То не обещава нищо за нас, освен безкрайна отговорност. Но това, настоява Левинас, не е заробваща, а напротив – освобождаваща отговорност. Тя ни освобождава от затвореността на Аза, от неговото тъждество, от неспособността му да побере различие, което никога няма да разбере. Неспособността да разберем различието изисква от нас да положим безкрайна грижа – защото грижата за една безкрайност (каквото е непонятното различие на Другия) няма как да бъде крайна. Тази наша неспособност ни гледа от лицето на Другия. То ни призовава към отговорност, като ни лишава от възможността да нараним Другия – всяко (физическо) посегателство спрямо тялото му би било и вреда за лицето – вреда, която е непоносима. Лицето превръща тялото в етически значима и защитена територия. Но отговорността, която изисква лице, предполага и тяло. Тялото на другия го прави лице, пред което може да бъдем отговорни, а нашето тяло ни осигурява уязвимостта, с която можем да отговаряме. Благодарение на лицето ние може да жертваме тялото си за другия (тяло, подчинено на етическата отговорност). Нашата телесност ни дарява с уязвимост, правеща възможна жертвата пред лицето на Другия, което пази неговото тяло. Тялото на Другия ни прави значими – защото трябва да се грижим за лицето на другия. Нашето тяло ни позволява да застанем зад думите си – защото ние можем да пожертваме себе си.

Тази особеност на тялото ще му осигури безсмъртие и в технологичните сценарии на постхуманистичното (постелесното) бъдеще на човека. Не става въпрос за функционалност, която може да се имитира, а за същностна характеристика на човешкото взаимодействие. Другият в човешката цивилизация е лице. Азът е отражение в това лице. Лицата осигуряват огромно количество знаци за интерпретация, която протича автоматично и несъзнателно, като част от общуването между хората. Дори и технологиите да се опитат да заличат (преодолеят) тялото, като източник на рискове и граници (в тялото са „краищата“, „свършеците“ на лицето), те не могат да избягат от една негова синекдоха – лицето. Лицето е огнището на тялото. Неговият образ ще се запази като човешки дори и в футуристичните сценарии на човека-информация. Докато съществува лицето цивилизацията ще може да бъде наречена човешка.

Могат да бъдат посочени няколко характеристики на лицето, които ще осигурят неговото оцеляване след „преодоляването“ на тялото в епохата на постхуманизма – епоха, в която постхуманистите смятат, че човешката личност ще се „освободи“ от ограниченията на тялото (тя вече няма да е затворена „без изход“ в тялото9) и ще съществува като „свободна информация“.10 Защо лицето ще надживее тялото? Ето няколко, според мен, убедителни отговора:

- лицето потвърждава стабилност и идентичност на субекта. Лицето на човека трудно се променя, а промяната му се свързва с промяна на идентичността. Пластичните операции за промяна на лицето са трудни и рисковани, а често – и нормативно регулирани: допускат се изключително в случаи на обезобразяване вследствие на някаква злополука, които изискват „изграждането“ на ново лице. Лицето е персонална фиксация, код за идентичност, който в нормативния свят на социалните взаимодействия е донякъде независим от въплътеността на човека. Лицето, само по себе си, не е жизненоважен „орган“ на тялото – то въобще не е орган на тялото. Поради това „трансплантацията на лице“ не е медицинска интервенция, тя не помага за спасяването на човешкия живот, а би могла да обслужва други, по-скоро социално-репрезентативни цели. „Реципиентът“ на лице получава една нова идентичност, ново начало – замяната на лицето рестартира социалната история (личния наратив) на реципиента, без да лекува тялото му. „Донорът“ на лице реално се лишава от идентичност – тялото на „донора“ (обикновено става въпрос за трупно донорство) остава анонимен биологичен организъм. То се деиндивидуализира (ако вече не е деиндивидуализирано от смъртта). Тяло без лице е просто родово определен организъм. Макар и да говорим за Лицето в единствено число, всъщност неговата сила идва от многообразието на човешките лица. Ако съществуваше само едно лице, Лицето нямаше да има това значение и въздействие, каквото има. То щеше да е просто стандартна, а от там и заменяема, част от тялото. Щеше да е орган на тялото, вградена в тялото криптовещ, годна за донорство и трансплантация. Именно уникалността на всяко лице го прави неотчуждимо, заличава телесния и веществения му характер. Дематериализира го до знак за идентичност. Признава го за изключение в тялото, превъзмогнало неговата органичност. Различието на лицето съживява субекта в организма. Това съживяващо различие ще е нужно не само в биологичния организъм от миналото и настоящето, но и в силиконовата машина на бъдещето, която ще се опита да замени днешната концепция за човешкото тяло. Така и в бъдещето субектът ще гледа със и във лица, наподобяващи настоящите;

- лицето създава близост и внушава способност за взаимно разбиране. Лицето на Другия е нещо, което можем да разпознаем. То е залогът на възможната заедност. Общуването „лице-в-лице“ е възможно, очевидно, само между лица. Лицата може да са различни, но те не са просто интерфейс, който може да бъде усъвършенстван от техниката. Те са вградени в биологията на нашата субективност „платформи“ за осигуряване на заедност. Лицето на другия е пристанището, в което ще акостира всяко желание да разбера и да достигна до вътрешния свят на другия. През лицата минават всички съмнения, страхове, но и надежди, очаквания за споделена комуникация. Гледащите се лица са като оркестър, който само в своето взаимодействие може да произведе музика. Лицата реагират на лица. Те произвеждат взаимно реципрочни чувства и са неделимо условие за съществуването на субективността такава, каквато я познаваме;

- лицето репрезентира безалтернативно субекта. Машините без лице са като телата без лица: вещи, които са предоставени на субекта не за диалог, а за самообслужване. Те не могат да бъдат пълноценно членове на една (човешка, а трудно ми е да повярвам и постчовешка) общност. От друга страна, всяка вещ с лице се одухотворява и персонализира. По правило вещите нямат лица. Манекените не са хора, дори и ако са „пълни“ с техника и компютри. Но не можеш да „говориш“ на една машина, ако не се обърнеш към „лицето“ й, пък дори и то да е изкуствен продукт на твоето желание за общуване. За да имитират „партньори“, роботите следва да получат лица. Бъдещето на роботиката има човешко лице (човешки лица), дори и да изостави човешкото тяло. Функциите на лицето в милионите години биологична еволюция на тялото трудно биха могли да бъдат премахнати с един замах на технологиите. Лицето, дълго време след изчезването на тялото (ако приемем, че това въобще е възможно – по-скоро ще става въпрос за различни форми на криене на тялото) ще продължи да бъде икона на субективността. Икона, която винаги ще препраща към скритото човешко тяло и към неговата неуловима динамика, която прави света на човека непредвидим и красив, различен и уютен.

Като опит за рационализация и подреждане на тялото, лицето ще продължи да живее и в рационалния свят на посттелесното човечество. Правото би запазило лицето и след превъзмогването на тялото, дори и само като пример за своята рационализираща мощ, като паметник за своята, макар и двусмислена, победа над тялото. Двусмислена – защото лицето, въпреки всичко, си остава „родено“ и съществуващо в тялото. Ако тялото има място в Епохата след тялото, то на това място (формално) би седнало именно лицето. Но това няма да е победа над тялото, както го виждат привържениците на кибернетичното безсмъртие, а опит за запазване на човешкото, което дори и като лице е битие на тяло.

 

Библиография:

Бергсон, А. Опити върху непосредствените данни на съзнанието. Враца, 2004 [Бергсон, 2004]

Горанов, П. Микрологични аспекти на субекта в една етика на желанието. Естетизации и микро-идеологизации. С. 2014 (дисертация) [Горанов, 2014]

Горанов, П. Нищо особено. Етически предели и микроидеологии (съзерцателни есета). С., 2012 [Горанов, 2012]

Игов, А. Онтология на отсъствието. Философски есета. Пловдив, 2002 [Игов, 2002]

Колев, Т. Личното безсмъртие без мистика и религия. Чирпан, 2012 [Колев, 2012]

Колева, А. Дежурен по настояще. – в. Култура, Брой 25 (2774), 04 юли 2014: „Моето тяло е мястото без изход, на което съм осъден“, достъпна на адред http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/22394 [Accessed: 15th Octomber 2014] [Колева, 2014]

Левинас, Е. Времето и другото. С., 1995 [Левинас, 1995]

Левинас, Е. Тоталност и безкрайност. С., 2000 [Левинас, 2000]

Мерло-Понти, М. Философът и неговата сянка. С., 1996 [Мерло-Понти, 1996]

Славова, В. Етиката като философия на отговорността. Изследване върху идеите на Еманюел Левинас. С., 2014 [Славова, 2014]

Славова, В. Проблемът за времето в съчинението на Е. Левинас „Времето и Другото”, достъпна в интернет на адрес: http://www.litclub.com/library/fil/slavova/levinas.html, публикувана на 25 Юни 2013 [Accessed: 15th Octomber 2014] [Славова, 2013]

Хусерл, Е. Увод във феноменологията. Картезиански медитации. С.,1996 [Хусерл, 1996]

Barrett, J. Exploring the Natural Foundations of Religion. – Trends in Cognitive Sciences, 2000, № 4 [Barrett, 2000]

Bernard J. The philosophy of the face and 20th century literature and art" (January 1, 2005). Dissertations available from ProQuest. Paper AAI3179794 [Bernard, 2005]

Haidt, J. The Righteous Mind: Why Good People Are Divided by Politics and Religion. NY, 2012 [Haidt, 2012]

Levinas, E. Dieu, la mort еt le temps. Paris, 1993 [Levinas, 1993]

Vernor, V. The Coming Technological Singularity: How to Survive in the Post-Human Era. – In: Vision-21: Interdisciplinary Science and Engineering in the Era of Cyberspace, G. A. Landis, ed., NASA Publication CP-10129, pp. 11-22, 1993, достъпна на http://www-rohan.sdsu.edu/faculty/vinge/misc/singularity.html [Accessed: 15th Octomber 2014] [Vernor, 1993]

 

Бележки под линия: 

1 Способността на човек да разпознава „агентство“ в деятелните елементи на природата се обозначава в еволюционната биология като „хиперчувствително устройство за откриване на деятели“ (hypersensitive agency detection device) [Haidt, 2012: 269]. С посочената чувствителност на човека се обяснява анимирането и обожествяването на различните природни стихии и на природата като цяло [Barrett, 2000: 29]. Разпознаването на лицето е тясно свързано с идеята за агентството.

2 От друга страна, лицето е винаги отсъстващо за неговия притежател. Единствено огледалото е „ключ към отсъстващия ни образ“, „ехо на лицето“ [Игов, 2002: 10]

3 В този смисъл може да бъде прочетена и идеята на Мерло-Понти за телесната интенционалност, за тялото като съзнание, тъй като всяко мислене и мислене с тяло, тук и сега. Винаги когато човек мисли, той мисли като траещо в момента на мисленето тяло [Мерло-Понти, 1996: 14].

4 Самата култура се определя като „преднамерена грижа по опазване на съществуването от заплахата на смъртта и умирането“ [Горанов, 2014: 141].

5 За значението на смъртта за Левинас вж. [Славова, 2013]: “Аз разбирам за себе си като такъв, доколкото преживявам страха от смъртта, като неантизация, но не в един онтологичен смисъл, а като усещането за една азност, изоставена на самата себе си.”

6 Левинас посочва, че смъртта на Другия е “първата смърт”. Моята отговорност към Другия е отговорност пред неговата смърт. неговата смърт е много по-важна и етически конституираща за мен, отколкото моята смърт.

7 За съотношението „лице“ – „личност“ вж. [Горанов, 2012: 172-173], където „личността“ се определя като сух дестилат, извлек на човешкото „лице“. Личността е „онтологичната плътност на лицето“ [с. 175].

8 Вж. анализът на идеите на Левинас, направен в [Славова, 2014: 10]: “Другият е винаги по-висш. Етичното отношение е необратимо. … Азът не очаква нищо от Другия, отговорността е нереципрочна, постъпките са неравностойни. … Другият зове, командва, наставлява, той призовава към отговорност със своята уязвимост, но същевременно е господар, доколкото неговата безпомощност го поставя винаги над субект, кара го да не чувства виновен и отговорен”.

9 За утопията на „тялото без тяло“, за която предупреждава Мишел Фуко, вж. [Колева, 2014].

10 Подробно за т. нар. „кибернетично безсмъртие“ – оцеляването на човека като сменяща своя носител (мобилна) информация, вж. [Колев, 2012]. Смяната на „носителите“ на човешката личност ще доведе до информационна сингулярност [Vernor, 1993].

Свързани публикации:

About Стоян Ставру

Вярвам, че спокойното море не създава опитни моряци. Поради това обичам неочакваните пътешествия, ентусиазираните събеседници и трудните въпроси. Вярвам и в това, че именно спокойното море е най-доброто огледало за майсторството на моряците. Ето защо обожавам спокойствието след буря, доказалите се приятели и усещането за добре свършена работа...
Биоправо, Философия , ,

2 comments


  1. Това е наистина много интересно..

  2. Борян Янев

    Чудесна статия. Поздравления!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>