Право на собственост и право на природоползване – разграничение и съотношение

Право на собственост и право на природоползване

1. Класификация на вещите с оглед техния произход и начин на създаване

1.1. В зависимост от своя произход и начин на възникване вещите могат да бъдат разделени на два основни вида, които условно могат да бъдат наречени: естествени вещи или природни ресурси – съществуващи като част от природата, независимо от дейността на хората, и изкуствени вещи или творения на човека – създадени в резултат от осъществяването на човешката дейност във връзка с целенасоченото задоволяване на определени човешки потребности. Ако първият вид вещи са свързани с естественото състояние на природната среда (имат естествен произход) и често имат трудно възстановим или невъзстановим характер, то вторият вид вещи са продукт от дейността на хората (имат социален произход), които упражняват известен контрол върху тяхното възникване и съществуване. Природните ресурси обаче имат първичен и определящ характер спрямо създадените от човека вещи, тъй като са „основата на производствената и всяка друга дейност на човека[1]”.

1.2. Ако обект на изучаване от страна на вещното право са и двата вида вещи, то природните ресурси или т.нар. естествените вещи са специфичният обект на изследване от науката екологично право. С оглед съществуващото терминологично разнообразие следва да се изясни съдържанието на част от понятията, използвани в сферата на екологичното законодателство. Съгласно легалната дефиниция на параграф 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на Закона за опазване на околната среда (ЗООС) природни ресурси са частите на органичната и неорганичната природа, които се използват или могат да бъдат използвани от човека за задоволяване на неговите нужди. Такива са земята, атмосферният въздух, водата, горите, растителният свят извън горите, животинският свят, континенталният шелф, морската среда, различните видове защитени територии.

Част от природните ресурси не притежават необходимите характеристики, за да бъдат признати за вещи, поради което по повод на тях не възникват вещноправни отношения (такъв природен ресурс[2] например е атмосферният въздух[3]). Други, макар и да се приемат за вещи, се характеризират с редица особености във връзка със своя вещноправен статут[4]. Така например, всички видове енергии (например слънчевата, вятърната, кинетичната енергия на морските вълни) са признати за движими вещи по силата на специална законова фикция (чл. 110, ал. 2 от Закона за собствеността – ЗС), а водата като естествена вещ[5] се намира в непрекъснато движение и състояние на водообмен, което не позволява по отношение на нея да намери приложение в неговата пълнота такъв класически вещноправен институт, какъвто е владението[6]. Разбира се, възможно е обособяването на част от някои природни ресурси (атмосферният въздух и водата) като самостоятелни движими вещи чрез отделянето и затварянето им в специални съоръжения (компресиране на кислород в кислородни бутилки, бутилиране на минерална вода). Съществуват и природни ресурси, които притежават необходимите качества, за да бъдат признати за обекти на вещни права. Всъщност, всички природни ресурси притежават свойствата материалност и полезност, но само част от тях са достъпни и обособени в достатъчна степен, за да бъдат предмет на притежание от страна на правните субекти. Така например, животните притежават фактическа обособеност от останалите обекти в околната среда, поради което се определят като самозадвижващи се вещи. Спрямо тях се прилага специален правен режим[7], свързан с изискванията за хуманно отношение към животните, който обаче не превръща последните в някакви квазисубекти на права, а ги разглежда като особен предмет на административно правна защита. Земята като природен ресурс[8] обаче не притежава собствена обособеност, поради което за превръщането й във вещ се налага приемането на различни регулационни и кадастрални карти, чрез които се въвеждат юридически граници на господството на човека върху земята като природен ресурс[9].

Природните ресурси следва да се разграничават от природните обекти. Ако природните ресурси не притежават индивидуално определени признаци (включват например земята по принцип, водата като цяло), то природните обекти са конкретно съществуващи и индивидуализирани елементи от околната среда (конкретна защитена местност, конкретен воден обект – езеро).

За обозначаването на природните ресурси често се използва терминът компоненти на околната среда. Като основни компоненти на околната среда се посочват водата, въздуха и земята[10]. Когато обаче под околна среда се разбира материалният свят, намиращ се извън човешкото общество и включващ в себе си съвкупността от естествени елементи, създадени от природата, но в по-голяма или в по-малка степен преобразувани от човека и превърнати от него в условия за живот, то нейните компоненти могат да имат различен характер. Могат да се обособят биологични (вирусни, бактериални, паразитни и пр.), химически, физически (шум, вибрация, инфразвук, различни видове излъчвания), социални (битови условия, труд, отдих и пр.) и други фактори, оказващи определено въздействие върху човека[11]. Поради това само част от компонентите на околната среда попадат в съдържанието на понятието природни ресурси – тези, които имат естествен произход, съставляват част от природата и могат да бъдат използвани за задоволяването на определени човешки потребности[12].

Природните ресурси следва да се разграничават и от т.нар. биологични и генетични ресурси, които също са предмет на изучаване от екологичното право. Биологичните ресурси са генетичните ресурси, организмите или части от тях, популациите или всякакви други биологични компоненти, притежаващи фактическа или потенциална полезност или ценност за човечеството[13]. Генетичните ресурси, от своя страна, се определят като генетичен материал т.е. всякакъв материал от растителен, животински, микробиологичен или друг произход, съдържащ функционалните единици на наследствеността и представляващ фактическа или потенциална ценност за човечеството[14].

1.3. По преценка на законодателя спрямо всеки един от посочените по-горе два вида вещи (природни ресурси и продукти на човека) може да бъде възприет определен, специфичен правен режим. Така например, спрямо ползването на моторните превозни средства, разглеждани като създадени от човека вещи, се прилагат специалните правила на Закона за движение по пътищата, спрямо сградите – изискванията по Закона за устройство на територията. Природните ресурси, поради техния уникален характер и общочовешко значение, също са обект на специално внимание от страна на всеки национален законодател. Спрямо тях се възприема различен подход, който обаче във всички случаи е насочен към осигуряването на условия за тяхното опазване и възстановяване[15]. Именно във възприетия от държавата правен режим за регулиране на обществените отношения, възникващи във връзка с ползването и съхраняването на природните ресурси, се проявява т.нар. държавна екологична политика[16].

Новият екологичен подход за опазване на околната среда води до промяна в самата концепция за правото на собственост[17], което вече не се разглежда като възможност за осъществяването на абсолютна власт върху природните обекти, предоставена в притежание на определен правен субект, а като възможност за отговорното използване на природните ресурси при полагане на специфична екологична грижа[18]. Някои автори дори предлагат не ограничаване на приложението на частната собственост върху природните ресурси, а нейното разширяване, но с предвиждане на определени задължения в тежест на собствениците за тяхното опазване, рекултивиране и възстановяване[19].

 

2. Екологични граници на правото на собственост и екологичен суверенитет

2.1. С оглед невъзстановимия характер на част от природните ресурси, тяхното общочовешко значение и глобално въздействие, те са поставени, както на международно[20], така и на вътрешно национално ниво, под особена законодателна закрила, която се изразява във възприемането на специален вещноправен режим по отношение на тях[21]. Правомощието на всяка държава да налага определени ограничения във връзка с правото на собственост върху природните ресурси, разположени в границите на нейната територия, се обозначава като екологичен суверенитет[22]. Той може да се прояви в две насоки: чрез въвеждането на конкретни задължения във връзка с опазването на околната среда и чрез уреждане на обема и съдържанието на т.нар. право на природоползване. Тези две насоки при осъществяването на екологичния суверенитет на всяка държава очертават екологичните граници на правото на собственост върху природните ресурси и се явяват междинна област на изучаване, както от страна на вещното, така и от страна на екологичното право. Те показват възприетото от текущия законодател съотношение[23] между принципа за неприкосновеност на собствеността (чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на Република България – КРБ) и принципа за всеобща достъпност на природата като необходима предпоставка и условие за съществуването на човешката цивилизация (отразен в предвиденото на конституционно ниво право на здравословна и благоприятна околна среда – чл. 55 КРБ[24]). Защитата на природата и осигуряването на възможността за нейното общо ползване от всички граждани на държавата по правило има приоритет[25] пред защитата на правото на собственост върху отделните компоненти на околната среда, но конкретното съотношение между двете права – т.е. между правото на природоползване и правото на собственост, се определя от действащото към съответния момент екологично законодателство.

2.2. Общо задължение за опазване на околната среда е предвидено в чл. 55, изр. ІІ КРБ, в чл. 34 ЗООС, както и в чл. 8, ал. 3 от Закона за водите (ЗВ). В множество специални административни закони обаче се предвиждат и конкретни задължения във връзка с опазването на околната среда[26]. Те са формулирани най-често като забрани (забрани за увреждане на природните ресурси – например за увреждане на хумусния пласт от почвата съгласно специална уредба по чл. 14-чл. 16 от Закона за опазване на земеделската земя (ЗОЗЗ); забрана за употреба при обработването на земеделските земи на пестициди[27], минерални, листоподхранващи и микроторове, както и на биологично активни вещества, които не са получили биологична и токсикологична регистрация – чл. 6, ал. 1, т. 1 ЗОЗЗ; забрана за изпускане на неорганизирани емисии на вредни вещества (замърсители) в атмосферния въздух при производството на дървени въглища по открит или друг способ – чл. 11, ал. 5 от Закона за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ); забраните по чл. 143 ЗВ – за извършване на действия, с които се нарушава естественото състояние на леглата, бреговете на реките и крайбрежните заливаеми ивици, или намалява проводимостта на речните легла; забрана за използването на речните легла като депа за отпадъци, земни и скални маси и за извършването на строежи над покритите речни участъци; за съхраняването или складирането на материали, които в значителна степен биха увеличили унищожителната сила на водата при наводнения; забраните за извършване на определени действия върху дигите по чл. 144 ЗВ; забраните за провеждане на сеч по чл. 52 от Закона за горите (ЗГ), чл. 58, ал. 3 ЗГ и чл. 60 ЗГ; забрана за използване на техника и технологии, които водят до развитие на ерозионни процеси, до унищожаване на подраста и до нанасяне на повреди на оставащия дървостой по чл. 53, ал. 6 ЗГ; забраните за паша по чл. 68, ал. 9, ал. 10 и ал. 11 ЗГ; забраните за ловуване по чл. 64 от Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД); забраните за използване на определени средства при ловуване по чл. 65 ЗЛОД; забрана за палене на стърнища, слогове, крайпътни ивици, площи със суха растителност и на растителността във високопланинските пасища по чл. 69, ал. 1 ЗЛОД; забрана за извършването на дейности, водещи до унищожаване, увреждане или влошаване физиологичното състояние на дърветата, обявени за защитени – чл. 111, ал. 2 от Закона за биологичното разнообразие и пр.) или като императивни задължения (задължение за използване на земеделската земя само за земеделски цели – чл. 2, ал. 1 ЗОЗЗ; задължение за поддържане и повишаване на продуктивните качества на земеделската земя – чл. 3 ЗОЗЗ; задължение за вземане на мерки за предотвратяване на вредни изменения, застрашаващи почвата[28] – чл. 41 ЗООС; задълженията за осъществяване на контрол върху емисиите и задълженията за уведомяване и осигуряване на достъп по чл. 18 ЗЧАВ, предвидени в тежест на юридическите и физическите лица, осъществяващи дейности с източници на емисии в атмосферния въздух; задължението за приемане на естествено оттичащите се води – чл. 108, ал. 2 ЗВ; задължение за изграждане на пречиствателни съоръжения – по чл. 132 ЗВ; задължение за предоставяне на информация по чл. 28, ал. 2 ЗГ и по чл. 24б, ал. 2 и а. 3 от Закона за защита на растенията (ЗЗР); задължение за рекултивиране и залесяване по чл. 44, ал. 1 ЗГ; задължение за осигуряване на достъп за извършване на проверка, за измерване или за вземане на проби от настоящи или потенциални източници на замърсяване и/или увреждане на околната среда по чл. 149, ал. 1 ЗООС, както и задълженията за осигуряване на достъп по чл. 70, ал. 2 ЗГ, по чл. 111, ал. 1, т. 4 и по чл. 119, ал. 2 от Закона за биологичното разнообразие; задължение за извършване на противопожарни мероприятия по чл. 76а ЗГ[29]; задължение за оказване на съдействие по чл. 149, ал. 3 ЗООС; задълженията по чл. 37 ЗЛОД във връзка със стопанисването на дивеча; задълженията във връзка с притежаването на ловни трофеи по чл. 73, ал. 3 и по параграф 4 от ПЗР на ЗЛОД; задължение за регистрация по чл. 12, ал. 3 ЗЗР; задълженията по чл. 24з ЗЗР и пр.). В някои случаи посочените забрани и задължения са толкова многобройни и взаимно обвързани, че са уредени като специфичен правен режим, прилаган по отношение на определени съвкупности от природни ресурси. Такива са случаите на обявяване на различните видове защитени територии по смисъла на Закона за защитените територии (ЗЗТ) – резерват, национален парк, природна забележителност, поддържан резерват, природен парк, защитена местност. Предвиденият за съответния вид защитена територия правен режим се прилага независимо от вида и формата на собствеността върху природните ресурси.

Нарушенията на посочените забрани, неизпълнението на предвидените задължения, както и неспазването на въведените във връзка с опазването на околната среда специални правни режими се наказват като административни нарушения. Обществената опасност на някои от тях обаче е преценена от законодателя като достатъчно висока, за да бъдат въздигнати те в престъпления против околната среда по смисъла на раздел ІІІ (престъпните състави по чл. 349, чл. 350, ал. 2, чл. 352, чл. 352а, чл. 353 и чл. 353а-чл. 353д НК) на Глава единадесета „Общоопасни престъпления”.

Посочените забрани и задължения във връзка с опазването на околната среда ограничават съдържанието на иначе абсолютното по своя характер право на собственост върху съответните природни ресурси. Те се явяват като своеобразни законови екологични граници на правото на собственост, предвидени в императивни правни норми от публичен (административен) ред. Задълженията за опазване и възстановяване на природните ресурси представляват налагане на конкретни законови ограничения на правото на собственост върху посочените компоненти на околната среда[30]. Множеството ограничения при притежаването на природните ресурси, налагани все по-често от нарастващото по своя обем екологично законодателство, водят до изменение на традиционната представа за правото на собственост[31], в чието съдържание вече се включват освен възможности за осъществяването на определено поведение и определени задължения[32].

2.3. Второто проявление на екологичния суверенитет на държавата се изразява в уредбата на т.нар. право на природоползване. То може да се разглежда в два аспекта: като обективно право на природоползване – съвкупност от правни норми, уреждащи възможността за свободен достъп на гражданите до природните ресурси с оглед задоволяването на техни лични потребности, и като субективно право на природоползване[33] – признато и гарантирано от закона субективно право на достъп[34] до естествените компоненти на околната среда с оглед на тяхното индивидуално ползване. Обективното право на природоползване въплъщава възприетото от законодателя разрешение относно вещноправния режим, приложим спрямо компонентите на околната среда, относно вида на вещните права, които могат да се притежават по отношение на природните ресурси[35]: кои от тях да бъдат изключителна държавна собственост (чл. 18, ал. 1 КРБ, чл. 8, ал. 1 ЗЗТ, чл. 14 ЗВ), кои – публична държавна[36] или общинска собственост (чл. 10, ал. 1 ЗЗТ, чл. 11-чл. 13 ЗВ, чл. 15 ЗВ, чл. 19 ЗВ)[37], и кои да се притежават при условията на частна собственост (чл. 23 и чл. 24 ЗВ, чл. 2, ал. 1 ЗЛОД)[38]. С оглед настоящото изложение интерес представлява правото на природоползване, разглеждано като специфично основно субективно право, намиращо различно конкретно проявление (различно съдържание) при различните природни ресурси. Правото на природоползване се нарежда до правото на информация за състоянието на околната среда (right to information), правото на участие при определянето на бъдещето на околната среда (public participation), правото на защита (access to justice) и правото на качествена околна среда (environmental quality), признати като основни човешки права във връзка с осъществяването на взаимодействието между човека и природата, съгласно т.нар. “доктрина за четирите права”[39].

Правото на природоползване може да бъде разделено на няколко вида – в зависимост от своя обект и в зависимост от основанието за своето възникване.

В зависимост от обекта си правото на природоползване може да се прояви като право на земеползване, право на водоползване, право на ползване на горите, право на ползване на земните недра, право на ползване на растителния и животинския свят, право на ползване на атмосферния въздух. Правото на ползване на всеки един от посочените природни ресурси се подчинява на специален правен режим, като законодателят е възприел. Съществува обаче и един общ принцип. Съгласно чл. 32 ЗООС ползването на компонентите на околната среда за задоволяване на собствени потребности с нестопанска цел е безвъзмездно освен в случаите, определени в специалните закони в областта на околната среда.

Специалните закони предвиждат конкретните проявления на правото на природоползване в зависимост от неговия обект. Такива например са правото на общо водовземане и ползване[40] върху води и водни обекти публична държавна собственост за задоволяване на лични нужди, отдих, водни спортове, водопой на животни и къпане по чл. 41, ал. 1 ЗВ (признато в полза на всички правни субекти), правото на лов по чл. 22 ЗЛОД (признато в полза на всички пълнолетни български граждани, положили успешно теоретичен и практически изпит за целта), правото на паша в гори държавна или общинска собственост по чл. 68 ЗГ и правото на странични ползвания по чл. 63 ЗГ (признати в полза на всеки правен субект след заплащане на определена такса), правото на любителски риболов във водни обекти, държавна или общинска собственост по чл. 13, т. 1 от Закона за рибарството и аквакултурите (признато в полза на всеки, притежаващ билет за любителски риболов).

В зависимост от основанието за своето възникване могат да се обособят два вида право на природоползване: общо право на природоползване и специално право на природоползване[41]. Общото право на природоползване се изразява в правото на всеки гражданин на благоприятна околна среда и в правото на свободно предвижване в пространството, реализацията на които не изисква осъществяването на някаква предварителна подготовка или спазването на специално уредена законова процедура. В този случай ползването на природните ресурси се извършва най-често свободно и безвъзмездно, но само в обем, необходим за задоволяването на личните потребности на съответното ползващо се лице (общо водовземане и ползване върху води и водни обекти публична държавна собственост). В други хипотези обаче законодателят изрично изисква заплащането на определена такса (например при правото на паша) или получаването на определено предварително разрешение (например при правото на лов и правото на любителски риболов), независимо че ползването е насочено към задоволяването на индивидуалните потребности на съответните лица. В последните случаи сме изправени пред случаи на специално право на природоползване. За осъществяването на специалното право на природоползване законодателят изисква получаването на предварително разрешение (разрешително, позволително, билет, лицензия, концесия[42] и пр.) и заплащането на определена такса (възнаграждение), тъй като ползването на природните ресурси обикновено е насочено не към задоволяването на индивидуалните нужди на ползващия се правен субект, а към осъществяването на определена стопанска и търговска дейност (право на стопански риболов, право на експлоатация на минерални води, право на добив на природни изкопаеми и пр.). По-долу в настоящото изложение, включително при съпоставката между правото на собственост и правото на природоползване, ще се има предвид именно общото право на природоползване.

Правото на природоползване се определя като “регулирана от правото възможност на определени правни субекти да използват определени природни ресурси за задоволяване на своите потребности по определен от закона ред[43]”. Класическите постановки, валидни за правото на собственост и свързани с неговия пълен обем, съдържание и начин на упражняване на включените в него правомощия, търпят известно ограничение във връзка с особения публично правен режим, на който са подчинени отделните елементи на околната среда. Правото на природоползване следва да се разглежда като самостоятелно първично (естествено) право на достъп до природните ресурси за задоволяване на индивидуалните потребности на човешките същества, което има определящо значение при уредбата на вещноправния режим, приложим спрямо основните елементи на околната среда, и в предвидените от закона случаи „надделява” над абсолютния характер на правото на собственост, разглеждано като пълна власт върху определена вещ. От гледна точка на собственика на природните ресурси конкретните проявления на правото на природоползване представляват специфични екологични ограничения на неговото право на собственост, изразяващи се в задължението му да търпи осъществяването на определено въздействие от страна на определени лица върху притежаваната от него вещ.

 

3. Съотношение между правото на собственост и правото на природоползване

3.1. Еднакъв интерес за вещното и екологичното право предизвиква въпросът за съотношението между правото на собственост и правото на природоползване. Докато правото на собственост като абсолютно вещно право се определя като пълна и неограничена власт върху определена вещ, то правото на природоползване като всеобщо естествено право осигурява възможност за достъп и лично ползване на основните компоненти на околната среда с оглед задоволяването на индивидуалните нужди на човешките същества.

3.2. Общи и за двете права са абсолютният им характер и правно действие erga omnes. Те се осъществяват чрез действията на своите титуляри и са свързани с оказването на определено въздействие върху материални обекти от действителността с цел извличане на техните полезни свойства за задоволяване на определени човешки потребности.

3.3. Ако обаче правото на природоползване има личен и целеви характер, тъй като обслужва единствено нуждите на своя титуляр (право intuitu personae), то правото на собственост не е свързано с личността на своя притежател и може да се упражнява опосредствано – чрез трето лице (държател – например наемател, заемател). За разлика от правото на собственост обаче правото на природоползване има универсален характер и е от публично естество – законодателят го гарантира на конституционно ниво[44] в полза на всеки човек, независимо от това дали той притежава определено имущество или не. Поради това правото на природоползване се проявява по отношение на правото на собственост като своеобразно негово ограничение що се отнася до притежаването на природните ресурси и по-точно на онези от тях, които имат характера на вещи и могат да бъдат обект на правото на собственост.

Правото на природоползване има първичен[45] характер и в редица случаи се ползва с приоритет пред правото на собственост[46], макар и последното да е по-богато и по-пълно по своето съдържание в сравнение с правото на природоползване. Разбира се, правото на собственост също е основно право на правните субекти и неговото ограничаване с оглед нуждите на природозащитното законодателство следва да бъде пропорционално и съобразено с преследваните от закона цели[47]. Правото на природоползване е установен от закона своеобразен минимум на възможността на човека да ползва ресурсите на природата, който не може да се ограничава или отнема чрез установяването на вещни права върху тези ресурси в полза на определени правни субекти. В посочените от закона случаи собствениците ще са обвързани от задължението за предоставяне на достъп и възможност за лично ползване на притежаваните от тях вещи в полза на всеки заявил желанието си за това[48]. Както правото на собственост има своите граници обаче, така и правото на природоползване следва да бъда ограничено до определен обем, при което двете права взаимно очертават границите на  своето упражняване[49].

За разлика от правото на собственост правото на природоползване има публичен характер. Поради това е невъзможно извършването на отказ от него, докато правото на собственост се притежава в интерес на своя титуляр, който може свободно да прецени дали да го запази в своя патримониум или да се откаже от него. Законодателят е предвидил (чл. 100 ЗС) изискване за специална форма (писмена форма с нотариална заверка на подписа) и изискване за вписване единствено при отказа от право на собственост върху недвижими имоти с оглед възприетата публичност относно техния вещноправен режим.

За разлика от правото на природоползване правото на собственост има имуществен характер и е оценимо в пари, поради което служи като общо обезпечение на задълженията на своя титуляр (чл. 133 от Закона за задълженията и договорите). Тъй като правото на природоползване е непрехвърлимо, спрямо него не намират приложение правилата за секвестируемостта. То възниква с раждането на физическото лице и се прекратява с неговата смърт.

3.4. Правото на природоползване има по-широк предметен обхват, тъй като правото на собственост не може да се установи върху всички природни ресурси – така например не могат да бъдат индивидуално притежание атмосферният въздух в неговото естествено състояние (включително този, който е разположен над недвижимия имот, притежаван от частно лице), цялото разнообразие на растителния и животинския свят, слънчевата енергия, кинетичната енергия на морската вода в естествено състояние. Част от природните ресурси, притежаващи качеството на недвижими вещи, са изключени от гражданския оборот, като са обявени за изключителна държавна или публична държавна съответно общинска собственост, а други, каквито са различните видове защитени територии, са подчинени на специален режим на ползване. Само за част от природните ресурси, по преценка на законодателя, е предоставена възможност да се притежават при условията на частна собственост, но и спрямо тях съществуват редица ограничения при ползването, обозначавани като екологични граници на правото на собственост[50].

3.5. Правото на природоползване и правото на собственост се различават и по своите субекти. Ако правото на собственост може да се притежава от всички правни субекти (физически и юридически лица, общините, държавата), то правото на природоползване като естествено право е свързано с личността на своя притежател, който следва да бъде единствено човешко същество. Поради това правото на природоползване като субективно право може да се притежава единствено от физически лица.

3.6. Различна е и защитата на двете права. Ако правото на собственост се защитава посредством предявяването на специални посесорни и петиторни искове по инициатива на своя титуляр[51], то правото на природоползване се гарантира от държавата чрез предвиждането на административни[52] и наказателно правни състави[53], при осъществяването на които се налагат административни санкции или наказания[54]. Защитата на правото на природоползване се реализира по инициатива на определени държавни или общински органи[55], натоварени със съответните функции във връзка с опазването на околната среда[56].

3.7. Съотношението между обема на правото на собственост и обема на правото на природоползване, т.е. между ползването и опазването на природните ресурси[57], може да бъде различно в зависимост от конкретната преценка на текущия законодател, извършена от последния по силата на т.нар. екологичен суверенитет на държавата[58]. Именно това съотношение е основният критерий при преценката на екологичната политика[59] на съответната държава и определя съдържанието на правото на собственост върху природните ресурси.

 

Бележки под линия:

 

[1] Виж Пенчев, Г., Право на собственост върху природните ресурси в Република България – в сп. Съвременно право, 1997, кн. № 4, с. 82.

 

[2] Атмосферният въздух се определя като среда за движение (place of transit), която обаче оказва определено въздействие върху разположените в нея предмети и живи същества. Най-осезаемата и материална част от атмосферния въздух са съдържащите се в него замърсители (газове и частици), които оказват вредно въздействие върху хората директно или посредством отлагането им в почвата и водите, респективно абсорбирането им в растенията и животните. Виж Shelton, D., Alexandre Kiss, Judicial Handbook on Environmental Law. Hertfordshire, 2005,  p. 79.

 

[3] Въпросът за собствеността върху атмосферния въздух може да се постави във връзка с предвидената възможност за търговия с националните квоти за вредни емисии. Виж Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 195. В случая обаче става въпрос не за вещноправни отношения, а за международни договорености, които имат наднационален характер и са свързани с упражняването на суверенитета на всяка една от участващите в Споразумението от Киото страни.

[4] Вж. Willmore, C., Pollution and Property: Comparing Ownership Institutions for Environmental Protection – in Jourmal of Environmental Law, Oxford, 2003, 15, p. 263 – 264.

[5] Относно вещноправния режим на водата виж Стайнов, П., Водите и собствеността върху тях – в сп. Юридически преглед, 1928, № 4-5, с. 153-163.

[6] Въпреки това водният обект притежава специфична обособеност по силата на самия закон, поради което изменението на речното корито или местоположението на водния обект не води до промяна във формата и вида на собствеността върху него. Виж в този смисъл Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 327.

[7] Тъй като те се разглеждат като „вещ, изпитваща болка”, която следва да бъде минимизирана при ползването им от техните притежатели. За класификацията на животните като специфичен вид вещи виж Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 132-133. Те се разделят на диви (намиращи се в своето естествено и свободно състояние), домашни (опитомени или отглеждани от хората животни при изкуствено създадени за целта условия), екзотични (представители на нехарактерни и непривични за местните условия видове животни), синантропни (животни, които не се отглеждат от хората, но обитават обща среда – например уличните кучета, градските гълъби и пр.) и лабораторни животни (предназначени за провеждането на експерименти и демонстрации). Всички видове животни, макар и да са подчинени на различен вещноправен режим, са предмет на специалната закрила на нарочно прието административно законодателство, въвеждащо редица императивни изисквания във връзка с отношението на хората към животните.

[8] За земята като особен вид вещ виж Драгиев, Др., Владимир Петров, Едно становище относно правото на собственост върху селскостопанските земи – в сп. Съвременно право, 1990, № 1, с. 64-72, както и Кушлев, Ст., Особености на земята като обект на правото на държавна социалистическа поземлена собственост – в сп. Правна мисъл, 1968, кн. № 6, с. 67-74.

[9] Относно пределите на правото на собственоствърху земеделската земя виж Борисов, А., Комментарий к гражданскому кодексу Российской федерации. М., 2007, с. 259.

[10] Виж Наумова, Ст., Основни въпроси на екологичното право. С., 2007, с. 152.

[11] В този смисъл виж Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 126.

[12] Някои автори приемат, че има три категории обекти на регулиране от страна на екологичното право – интегриран обект – околната среда като цяло, разглеждана като уникална самоподдържаща се съвкупност от множество взаимосвързани елементи; диференциран обект – отделните компоненти на околната среда, включително природните ресурси; и обекти под особена охрана – защитени територии, обособени по силата на специални закони и подчинени на специфичен правен режим. Виж в този смисъл Петров, В., Экологическое право России. М., 1995, с. 97 – 121.

[13] За ограниченията, налагани във връзка с ползването на биологичните ресурси (опазването на дивата флора и фауна), свързани с въвеждането на специален режим за лов, риболов и улов на животни, респективно събиране на растения, виж Shelton, D., Alexandre Kiss, Judicial Handbook on Environmental Law. Hertfordshire, 2005, p. 34.

[14] Виж Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 127, както и Топорнина, Б., Юридическая энциклопедия. М., 2001, с. 1272.

[15] Виж Carnwath, L. J., Judicial Protection of the Environment: At Home and Abroad – in Journal of Environmental Law, Oxford, 2004, 16, p. 315-327.

[16] Относно екологичната политика на различните държави в сравнително правен план виж Кушлев, Ст., Държавната дейност по опазване на околната среда в някои развити капиталистически страни – в сп. Правна мисъл, 1983, № 4, с. 87-92.

[17] Виж Coyle, S., Karen Morrow, The Philosophical Foundations of Environmental Law – Property, Rights and Nature. Oxford, UK and Portland, 2004, p. 25..

[18] Виж също Beggs, J., The theoretical foundations of the takings clause and the utilization of historical conceptions of property in the ecological age – in Fordham environmental law review, 1995, Volume VI, Number III , p. 867-913. Относно т.нар. социална функция на собствеността и принципът „собствеността обвързва” виж също Безбах, В., Мозолин, В., Глава 3, § 3 Право собственности в промышленно развитых зарубежных странах – в Мозолин, В., Масляев, А. и др., Гражданское право. Часть первая. М., 2007, с. 83.

[19] За идеята за “приватизацията” на природните ресурси и възприемането на либералния подход при правната уредба на компонентите на околната среда виж Smith, Fr., Kathy H. Kushner, Good fences make good neighbors – Saving the Earth From Its Friends; property rights as means of environmental protection – in National Review, April 1, 1990. Чрез използването на института на частната собственост според автора може да се постигнат много по-големи резултати при опазването на околната среда, отколкото чрез обявяването на природните ресурси за изключителна или публична собственост на държавата. Посредством предоставянето им в частна собственост се създава реална стопанска заинтересованост от поддържането и опазването на околната среда, като ролята на държавата следва да се ограничава до подпомагането на собствениците и до контрол върху изпълнението на задълженията във връзка с поддържането на природната среда. Приема се, че частната инициатива ще намери по-добри разрешения на екологичните проблеми, отколкото държавата, разглеждана като абстрактен публичноправен субект. Когато собствеността върху природните ресурси е обща, всеки отделен индивид се стреми да извлече максимална полза от нея. Общият негативен ефект от това поведение се разпределя между всички, поради което не се усеща по начин, който да доведе до предприемането на определени предохранителни и защитни действия, а това води до необратимото увреждане на околната среда. Виж по-подробно Walton, R. B., Ellickson’s paradox: it’s suicide to maximize welfare – in New York University Environmental Law Journal, 1999, Volume VII, Issue 2, p. 177.

[20] Виж Радойнов, П., Защитата на околната среда и международното право – в сп. Правна мисъл, 1974, кн. № 2, с. 98-101, както и Сестримски, Вл., Международни отношения и екологически проблеми – в сп. Международни отношения, 1981, № 5, с. 99-106.

[21] Опазването на околната среда има, както правни, така и социални аспекти. Виж Лялев, Тр., Социални и правни аспекти на опазването на природната среда – в сп. Политическа просвета, 1974, кн. № 5, с. 84-92, както и Наумова, Ст., Правно-социологически проблеми на екологичното законодателство – в сп. Правна мисъл, 1999, кн. № 1, с. 62-75. В настоящото изложение акцентът е поставен именно върху вещноправния режим, възприет от законодателя с оглед осигуряването на защитата на природните ресурси.

[22] Виж Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 187.

[23] Виж Wolf, М., Overtaking the fifth amendment: the legislative backlash against environmentalism – in Fordham environmental law review, 1995,  Volume VI, Number III , p. 637-660. Авторът посочва, че в случаите, когато с оглед запазването на околната среда се засяга частната собственост на определени правни субекти (например в резултат от отчуждаването на определени природни ресурси с оглед тяхното съхраняване), в полза на собственика следва да бъде изплатено съответно парично обезщетение. В този смисъл виж също Gramm, Ph., Silent theft of property must end – right of property owners to be compensated when governments rule they cannot develop their land for environmental or other reasons; includes case study of David Lucas versus the South Carolina Coastal Council – in Insight on the News,  Nov 22, 1993.

[24] Виж по-подробно Пенчев, Г., Конституционни основи на опазването на околната среда в Република България – в сп. Правен преглед, 2001, кн. № 1, с. 58-70, както и Пенчев, Г., Гражданите имат право на безопасна околна среда: структура на действащото екологично законодателство на Република България – в Екосвят, 2003, № 2, с. 62-63, Пенчев, Г., Право на гражданите на Република България на здравословна и благоприятна околна среда – в сп. Проблеми на морското право. С., 1994, № 1, с. 57-62, Панова, В., Право на здравословна и благоприятна околна среда – в Основни права на човека и гражданина. С., 1998, с. 134-140. В съдържанието на правото на здравословна и благоприятна околна среда се включва правото на чист въздух и вода и правото на стабилен климат. Виж Kurukulasuriya, L., Nicholas Robinson, Training manual of international environmental law. UNEP, 2006, p. 301.

[25] Никой не може да осъществява правото си на собственост, създавайки необосновани ограничения на правото на отдих и правото на здраве на гражданите, чрез които те удовлетворяват свои естествени потребности. Виж Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 185. Известно съмнение относно приложимостта на този принцип и уклон към фаворизиране на неприкосновеността на частната собственост се съдържат в Gidari, A., The economy of nature, private property, and the endangered species act – in Fordham environmental law review, 1995,  Volume VI, Number III , p. 661-688..

[26] Тези законови ограничения на собствеността са известни в англосаксонската правна система като conservation easements. Виж McLaughlin, N., Rethinking the perpetual nature of conservation easements – in Harvard Environmental Law Review (HELR), Volume 29, 2005, Number 2, p. 423-521. Те обаче следва да се разграничават от сервитутните права, представляващи ограничени вещни права във връзка с използването на два или повече близко разположени в пространството недвижими имота. За това разграничение виж Относно т.нар. социална функция на собствеността и принципът „собствеността обвързва” виж също Безбах, В., Мозолин, В., Глава 3, § 3 Право собственности в промышленно развитых зарубежных странах – в Мозолин, В., Масляев, А. и др., Гражданское право. Часть первая. М., 2007, с. 81.

[27] За забраната за използване на пестициди като специфично ограничение на правото на собственост върху земята виж Morriss, A., Roger E. Meiners, Property Rights, Pesticides, & Public Health: Explaining the Paradox of Modern Pesticide Policy – in Fordham environmental law review, Fall 2002,  Volume XIV, Issue I , p. 1-54.

[28] Опазването на земята (почвата) се изразя в предотвратяването, както на действията, насочени към нейното увреждане, така и на действията, водещи до нейното разхищаване. Виж по-подробно Пенчев, Г., Правна защита на земята (почвата) от замърсяване – в сп. Собственост и право, 2002, кн. № 6, с. 27-32, както и Пенчев, Г., Правна защита на земята от разхищаване – в сп. Собственост и право, 2002, кн. № 3, с. 19-24.

[29] Виж по-подробно Манова, В., Задължения за собствениците за опазване на имотите им в горския фонд от пожари – в сп. Собственост и право, 2003, № 9, с. 24-28.

[30] Виж също Robinson, N., Environmental Regulation of Real Property. New York., 2006, p. 3-48.5. Екологичните ограничения на правото на собственост са проявление на общия принцип sic utere tuo ut alienum non laedasупражнявай правото си на собственост по начин, който да не уврежда другите. Виж Hansen, D., Environmental regulation and just compensation: the national priorities list as a taking – in New York University Environmental Law Journal, 1993, Volume II, Issue 1, p. 5.

[31] Виж в този смисъл За това разграничение виж Относно т.нар. социална функция на собствеността и принципът „собствеността обвързва” виж също Безбах, В., Мозолин, В., Глава 3, § 3 Право собственности в промышленно развитых зарубежных странах – в Мозолин, В., Масляев, А. и др., Гражданское право. Часть первая. М., 2007, с. 84.

[32] По принцип правото на собственост включва в своето съдържание възможността за фактическо унищожаване на вещта. От съдържанието на правото на собственост върху природните ресурси обаче е отнета тази възможност. Упражняването на правото на собственост с цел причиняването на вреда на природните ресурси се разглежда като нарушение и се санкционира от закона. Виж също Donnelly, B., Patrick Bishop, Natural Law and Ecocentrism – in Journal of Environmental Law, Oxford, 2007, 19, p. 89 – 101.

[33] Виж Пенчев, Г., Право на природоползване – в Алтернативи, 2002, кн. № 5-7, с. 94.

[34] Относно тезата, според която природните ресурси следва да бъдат обществено достояние, поради което в по-голямата си част следва да бъдат обявени за публична държавна собственост виж Бринчук, М., Экологическое право (Право окружающей среды). М., 1998, с. 164-194.

[35] Виж Пенчев, Г., Право на собственост върху природните ресурси в Република България – в сп. Съвременно право, 1997, кн. № 4, с. 82-89.

[36] Виж Кунева, М., Екологичните ресурси като обект на държавна собственост – в сп. Съвременно право, 1996, кн. № 6, с. 68-72.

[37] Чрез обявяването на определени територии (и разположените върху тях природни ресурси) за публична собственост или чрез отчуждаването им (при последваща преценка за тяхната национална значимост) държавата може да осъществява природозащитни функции въпреки допускането на режим на частната собственост спрямо част от компонентите на околната среда. Виж Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 189.

[38] Така например съществуват определени ограничения за придобиване на някои водни обекти. Виж Ангелова, Н., Някои ограничения за придобиване право на собственост върху язовири и микроязовири – в сп. Собственост и право, 2004, кн. № 1, с. 20-26. Относно идеята за споделяне на отговорността във връзка с опазването на околната среда между държавата и частните собственици на природните ресурси виж Baldwin, R., Risk and Reason: Safety, Law and the Environment – in Journal of Environmental Law, 2004, 16, p. 297-299.

[39] За концепцията на четирите права (four environmental rights) виж Shelton, D., Alexandre Kiss, Judicial Handbook on Environmental Law. Hertfordshire, 2005, p. 27-31.

[40] С установяването на владение върху определена част от водата чрез нейното обособяване и отделяне от естественото й състояние ползващото се лице придобива собствеността върху последната. Относно завладяването като способ за придобиване на собствеността върху водата и т.нар. „водна доктрина” (water doctrine) виж Getzler, J., A history of water rights at common law. Oxford., 2006, p. 154-155.

[41] Виж Дубовик, О., Экологическое право. Учебник. М., 2006, с. 199.

[42] Виж Пенчев, Г., Концесии и екология (правни аспекти) – в сп. Търговско право, 1997, кн. № 3, с. 26-44.

[43] Виж Наумова, С., Основни въпроси на екологичното право. С., 2007, с. 147.

[44] Виж Ганчев, В., Опазването на природната среда като конституционен принцип – в сп. Правна мисъл, 1978, кн. № 2, с. 63-67.

[45] Именно осигуряването на правото на природоползване и правото на здравословна и благоприятна околна среда прави възможно удовлетворяването и на редица други основни и естествени човешки права, каквито са правото на живот, правото на храна и вода, правото на адекватен стандарт на живот и пр. Замърсяването и разрушаването на околната среда ще окаже въздействие и върху правото на неприкосновен частен и семеен живот, правото на собственост, правото на културно и религиозно самоопределяне. Виж Kurukulasuriya, L., Nicholas Robinson, Training manual of international environmental law. UNEP, 2006, p. 302.

[46] Виж Miller, C., Case law analysis. The European Convention on Human Rights: another weapon in the environmentalist's armoury – in Journal of Environmental Law, Oxford, 1999, 11, p. 157 – 176.

[47] В този смисъл виж Henderson, R., Preservation acts – environmental laws and the right of property – in Reason,  Oct, 1994. Виж също Allen, T., Human Rights and Regulatory Takings – in Journal of Environmental Law, Oxford, 2005, 17, p. 245-264, както и Abrahams, D., Significant International Environmental Cases: June 2000-June 2001 – in Journal of Environmental Law, Oxford, 2001, 13, p. 409 – 419.

[48] За сблъсъка между двете основни права и необходимостта от възприемането на справедливо законодателно разрешение относно начина на тяхното съчетаване виж Thornton, J., S. Tromans, Human rights and environmental wrongs. Incorporating the European Convention on Human Rights: some thoughts on the consequences for UK environmental law – in Journal of Environmental Law, Oxford, 1999, 11, p. 35 – 58.

[49] Виж François du Bois, Water rights and the limits of environmental law – in Journal of Environmental Law, Oxford, 1994, 6, p. 73 – 84.

[50] За ограниченията върху правото на собственост върху земеделските земи например виж Стефанов, Г., Ограничения на правото на собственост на граждани върху земеделски земи – в сп. Съвременно право, 1991, кн. № 5, с. 34-41.

[51] Разбира се, съществува и наказателно правна защита на правото на собственост (престъпленията против собствеността), но тя не е определяща при упражняването на вещните права.

[52] Виж Дерменджиев, Ив., Административноправна защита на природата и околната среда – в Лекции за следдипломна специализация на юристи. София, 1972, т. 7, с. 285-318, както и Лазаров, К., Принудителни административни мерки и административни наказания, предвидени в законопроекта за опазване и възпроизводство на природната среда – в сп. Държава и право, 1990, кн. № 1, с. 47-52, Пенчев, Г., Административнонаказателна отговорност за защита на природата – в сп. Правна мисъл, 1998, № 2, с. 52-59.

[53] Виж Дерменджиев, Ив., Околната среда и Наказателния кодекс – в Бюлетин на Съюза на Юристите в България, 1977, № 3-4, с. 40-43, Ненов, Ив., Наказателноправна защита на природната среда – в сп. Правна мисъл, 1979, кн. № 1, с. 29-42, Бузова, Н., Престъпленията в областта на природоползването – в Бюлетин на Съюза на Юристите в България, 1979, кн. № 6, с. 16-26, както и Божанов, С., Екологичните престъпления по българското законодателство – в сп. Правна мисъл, 1995, кн. № 4, с. 86 – 89.

[54] За разграничаването между административните нарушения и престъпленията против околната среда виж Пенчев, Г., Разграничаване на административните нарушения от престъпленията в областта на опазване на околната среда в Република България – в Юридически сборник. Бургас, 1993, т. 1, с. 148-159.

[55] Виж Иванов, Гр., Някои въпроси за специализираните органи за защита на природата според действащото законодателство – в сп. Социалистическо право, 1976, № 10-11, с. 18-23.

[56] Опазването на околната среда се осигурява, както чрез налагането на определени санкции, така и чрез предприемането на определени действия за предотвратяване и преодоляване на извършено замърсяване. Виж Clifford, P., Contaminated property: what a municipality can do? – in Fordham environmental law review, 2000,  Volume XI, Issue III , p. 773-798.

[57] Виж по-подробно Пенчев, Г., Правни аспекти на съотношението между екологичните и икономическите интереси – в сп. Съвременно право, 1994, кн. № 1, с. 77-82. Виж също Peticolas, S., Natural Resource Damage –Corporate Hazard Ahead – in The Metropolitan corporate counsel. April 2005, Volume 13, No 4.

[58] Относно различните подходи при регулирането на вещноправния режим на природните ресурси виж подробно Morriss, A., Bruce Yandle, Andrew Dorchak, Choosing how to regulate – in Harvard Environmental Law Review (HELR), Volume 29, 2005, Number 1, p. 180-249.

[59] Виж Пенчев, Г., Екологичната политика и екологичното законодателство на Република България – в Перспективи за разширяването на Европейския съюз на Изток. София, 2002, с. 207-213, както и Константинов, Е., Екологичната политика на България – в Перспективи за разширяването на Европейския съюз на Изток. София, 2002, с. 214-223. Виж също Пенчев, Г., Екологичната политика на Република България: някои проблеми и перспективи – в сп. Съвременно право, 2001, кн. № 5, с. 62-68.

Стоян Ставру

GD Star Rating
loading...
Право на собственост и право на природоползване – разграничение и съотношение, 7.0 out of 7 based on 12 ratings

Свързани публикации:

About Стоян Ставру

Вярвам, че спокойното море не създава опитни моряци. Поради това обичам неочакваните пътешествия, ентусиазираните събеседници и трудните въпроси. Вярвам и в това, че именно спокойното море е най-доброто огледало за майсторството на моряците. Ето защо обожавам спокойствието след буря, доказалите се приятели и усещането за добре свършена работа...
Биоправо, Вещно право ,

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>